Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Няма ли най-сетне да го проумееш? Тя си е наумила да те намери. А което е по-страшно, и Стария си е наумил същото. При това той ще успее, дори да се опиташ да избягаш. Защо трябва да подлагаш на риск чудесната ни организация, при положение че единственото, което се иска от теб, е да й кажеш едно „не“. Толкова ли не можеш да се срещнеш с нея за една минута? Боже мой, нима това е въпрос на живот и смърт? — Той извади лист хартия от джоба си и ми го подаде. — Това е номерът на личния й телефон. Иска да й се обадиш, за да ти обясни какво точно е казала на Стария. Хайде. Обади й се оттук…
Господи! Точно тази вечер, тази вечер на вечерите, както си бях въобразявал… Защо треперех? Гробницата беше затворена. Защо тогава треперех?
Грабнах листа от ръката му, слязох от колата и отидох до телефона.
VII
Таксито спря до бронзовите порти и шофьорът се протегна, за да ми отвори вратата. Казах му:
— Почакай малко.
Трябваше да се върви ужасно дълго по нанагорнището към къщата.
Една врата в каменната къщичка до входа се отвори и оттам се показа пазач в униформа. Носеше пистолет.
Дойде до таксито. Попита ме:
— Мистър Мърфи?
— Точно така.
— Имате ли някакъв документ, с който да се идентифицирате, моля?
— Мис Добсън ме очаква. Това не е ли достатъчно?
— Нямате ли шофьорска книжка или нещо друго?
— Ами… — Не знаех какво да му отговоря, но после се сетих за разрешителното за пистолета и му го показах.
Той запали джобното си фенерче, разгледа разрешителното, кимна ми и се обърна с лице към каменната къщичка.
— Давай, Крис — извика той и едва сега видях, че на вратата стои още един униформен пазач, който натисна някакво копче в стената.
Този, който ме беше проверил, се качи в таксито при мен и бронзовите порти започнаха да се разтварят бавно.
— Карай направо — каза той на шофьора. — После завиваш надясно.
Преминахме плавно през парадния вход. Алеята беше широка и от двете й страни бяха насадени кипариси. Попитах:
— Всички гости на Добсънови ли проверявате?
— Които не познаваме, да. Обикновено не ги придружаваме в колата до самата къща — тази заповед е от днес.
— Нима? Защо от днес?
— Неприятности в завода. С профсъюзите. Надясно.
Завихме надясно. Сега вече се видя и къщата на височината, цялата в светлини.
— Какви неприятности?
— Не знам нищо повече, сър.
Спряхме пред самата сграда, излязох и платих на шофьора. Пазачът остана в таксито.
— Довиждане — каза ми той.
— Довиждане.
Обърнах се и погледнах към къщата. Като архитектура тя представляваше връщане към средновековието, мрачна и потискаща, навръх хълмчето, импозантна и солидна, но повече не се замислих за нея, защото си представих с какво ще се срещна вътре. С нещо много официално и сковано, в това бях сигурен. По телефона се бях опитал да я убедя да се срещнем насаме, някъде другаде, където и да е, само не тук. Но тя беше непреклонна. Баща й искал да ме види, щял да отдели време въпреки напрегнатите заседания, които бил свикал поради извънредното положение в завода. Налагало се аз да дойда тук. Е, добре, ето ме, си помислих, докато крачех под свода към входната врата. Нямаше къде да се бяга и ето — бях дошъл. Щях да проявя голямо разбиране, щях да покажа голяма признателност и да приключа с цялата история кол кого е възможно по-скоро. Това беше последната вноска по тази сметка, ей богу, последната.
Натиснах бронзовото копче на звънеца и голямата врата се разтвори. Зад нея стоеше традиционният иконом. Този беше около шейсетгодишен.
— Мистър Мърфи? — Съгласно традицията имаше английски акцент.
— Да.
— Мис Добсън ви очаква, сър.
Влязох. Салонът беше широк, в пастелни тонове, с огледала, гоблени, полилеи, а черно-белият мрамор на пода беше покрит с персийски килими. Вдясно имаше вита стълба, а срещу нея вляво се намираха няколко скупчени портрета, всеки от които се осветяваше отделно. Икономът бе затворил вратата и вече стоеше до мен, полупротегнал напред ръка.
— Не нося шапка — му казах.
— Оттук, сър — отвърна ми той невъзмутимо и тръгна към дъното на салона.
Минахме покрай приемната и изведнъж една врата в стената срещу мен се отвори и Маргарет излезе от малък асансьор. Облечена беше в пола и пуловер, а този път носеше и чорапи, и нови мокасини. Но цветът на бялото й лице не се беше променил, както и цветът на черната й коса…