Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Той запали джобното си фенерче, разгледа разрешителното, кимна ми и се обърна с лице към каменната къщичка.

— Давай, Крис — извика той и едва сега видях, че на вратата стои още един униформен пазач, който натисна някакво копче в стената.

Този, който ме беше проверил, се качи в таксито при мен и бронзовите порти започнаха да се разтварят бавно.

— Карай направо — каза той на шофьора. — После завиваш надясно.

Преминахме плавно през парадния вход. Алеята беше широка и от двете й страни бяха насадени кипариси. Попитах:

— Всички гости на Добсънови ли проверявате?

— Които не познаваме, да. Обикновено не ги придружаваме в колата до самата къща — тази заповед е от днес.

— Нима? Защо от днес?

— Неприятности в завода. С профсъюзите. Надясно.

Завихме надясно. Сега вече се видя и къщата на височината, цялата в светлини.

— Какви неприятности?

— Не знам нищо повече, сър.

Спряхме пред самата сграда, излязох и платих на шофьора. Пазачът остана в таксито.

— Довиждане — каза ми той.

— Довиждане.

Обърнах се и погледнах към къщата. Като архитектура тя представляваше връщане към средновековието, мрачна и потискаща, навръх хълмчето, импозантна и солидна, но повече не се замислих за нея, защото си представих с какво ще се срещна вътре. С нещо много официално и сковано, в това бях сигурен. По телефона се бях опитал да я убедя да се срещнем насаме, някъде другаде, където и да е, само не тук. Но тя беше непреклонна. Баща й искал да ме види, щял да отдели време въпреки напрегнатите заседания, които бил свикал поради извънредното положение в завода. Налагало се аз да дойда тук. Е, добре, ето ме, си помислих, докато крачех под свода към входната врата. Нямаше къде да се бяга и ето — бях дошъл. Щях да проявя голямо разбиране, щях да покажа голяма признателност и да приключа с цялата история кол кого е възможно по-скоро. Това беше последната вноска по тази сметка, ей богу, последната.

Натиснах бронзовото копче на звънеца и голямата врата се разтвори. Зад нея стоеше традиционният иконом. Този беше около шейсетгодишен.

— Мистър Мърфи? — Съгласно традицията имаше английски акцент.

— Да.

— Мис Добсън ви очаква, сър.

Влязох. Салонът беше широк, в пастелни тонове, с огледала, гоблени, полилеи, а черно-белият мрамор на пода беше покрит с персийски килими. Вдясно имаше вита стълба, а срещу нея вляво се намираха няколко скупчени портрета, всеки от които се осветяваше отделно. Икономът бе затворил вратата и вече стоеше до мен, полупротегнал напред ръка.

— Не нося шапка — му казах.

— Оттук, сър — отвърна ми той невъзмутимо и тръгна към дъното на салона.

Минахме покрай приемната и изведнъж една врата в стената срещу мен се отвори и Маргарет излезе от малък асансьор. Облечена беше в пола и пуловер, а този път носеше и чорапи, и нови мокасини. Но цветът на бялото й лице не се беше променил, както и цветът на черната й коса…