Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Естествено, прииска ми се да й отговоря. След като човекът е бил под напрежение, ще бъда извънредно внимателен. Той е единственият човек на този свят, който е бил под напрежение днес следобед. Аз не съм бил под никакво напрежение. Аз съм прекарал един приятен, освежителен следобед, ял съм сандвич с фазаново месо и съм слушал записи на Кросби и Кълъмбо. Едва се сдържах да не се разсмея.

— Искам да се държиш добре с него — продължи тя. — Искам да се държиш много добре с него. Така добре, както аз знам, че можеш. Ще го направиш, нали? Моля те!

Ръшинг влезе, застана мирно до вратата и обяви:

— Мистър Добсън ви чака, мис Маргарет.

— Благодаря, Ръшинг. Вземи чашата си — обърна се тя към мен.

Ръшинг се поклони и излезе.

Ние взехме чашите си.

— И не забравяй — предупреди ме тя, — казала съм му, че си чудесен човек. Моля те, недей да се заяждаш с него.

— Аз не искам да се заяждам с него. Искам да ме оставите на мира.

— Добре де, поне го изслушай. Може да ти е приготвил някаква изненада.

Излязохме и тръгнахме по коридора. Когато минавахме покрай голямата трапезария, успях да й хвърля един поглед. Ръшинг тъкмо затваряше вратата. Аплиците по стените бяха запалени, видях още двама лакеи, които подреждаха масата. Върху нея имаше фруктиера колкото леген, украсена с най-малко една дузина свещи. Столовете бяха тапицирани с гоблени. Помислих си колко е далеч всичко това от родните планини Смоуки… а може би не е?

Маргарет почука на една голяма дъбова врата, отвори я и влязохме. Това беше библиотека — голяма стая, пълна с книги от двете страни. В дъното зад тежко бюро с внушителни размери седеше Езра Добсън. Той стана и тръгна към нас. Носеше измачкан двуреден син костюм, бяла риза и папийонка на сини и жълти фигурки.

— Е, виждам, че си го открила — каза той на Маргарет. Протегна ми ръката си. — И така, Мърфи, ето че се виждаме отново…

— Не е моя заслугата — отвърнах и стиснах ръката му небрежно.

Маргарет ме стрелна веднага с поглед, но Езра Добсън не обърна внимание на забележката.

— И при далеч по-приятни обстоятелства — продължи той. — Извинявайте, че ви накарах да ме чакате. Мидж, скъпа, предпочитам да разговарям с Мърфи насаме.

— Но, татко — капризно възрази тя, — аз не съм малка.

— Миличка — в гласа му прозвуча известна умора, — искам да поговоря с Пол.

Значи сега вече бях Пол…

— Татко.

— Мила — почти й се примоли той.

Ето, с това „мила“ си изпуснал дъщеря си, помислих си аз, затова ти се изплъзва… Тя ме изгледа печално. Не искаше да ме остави насаме с него. Тревожеше се за моите комплекси.