![Уморените коне ги убиват, нали? [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/7/9/umorenite-kone-gi-ubivat-nali-bg-download.jpg)
Уморените коне ги убиват, нали? [bg]
- Автор: Маккой Хорас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-500-7
- Переводчик: София Василева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Уморените коне ги убиват, нали? [bg]». Краткое содержание книги:
В нашия свят на риалити телевизии и мимолетна слава този рязък, настойчив роман е по-уместен от всякога. Гардиън
— Холидей!
Отговор не последва.
— Холидей!
Пак не получих отговор.
Отидох до вратата на спалнята.
— Холидей!
Тя мръдна малко, така че да бъде изцяло с гръб към мен.
Отидох при нея. Тя продължаваше да брои банкнотите. Не погледна нагоре. Казах й:
— Я слушай.
— Затваряй си устата!
Хванах я за китките на двете ръце. Шепите й бяха пълни с пари.
— Майната ти! — кресна тя с изкривено лице и се опита да се освободи.
Разтърсих я за китките, забих ноктите на палците си в дланите й, банкнотите се изплъзнаха от пръстите й и полетяха към пода.
— Я слушай. Щях да си счупя краката от бързане да се прибера вкъщи при теб тази вечер. Бях един много щастлив човек. Бях си припомнил онова, което бях забравил, но сега забравих припомненото. Едип е мъртъв, гробницата е заключена. Пътят към утробата е затворен завинаги. Трябва да изгориш отгласа от тези спомени, трябва да ме пречистиш в огнището на твоята сласт…
Всичко пред мен стана бяло, лакирано, нямаше дори движение на мисълта: не си спомням да съм я вдигал и не си спомням да съм се премествал, всичко ставаше без усилие, както се придвижва слънчевата сянка, но изведнъж тя се намери в ръцете ми, изведнъж тя се оказа над леглото.
Пуснах я върху постелята. Тя погледна нагоре към мен с лъснали очи и изведнъж като по чудо настъпи тишина; усетих, че пот се стича на струйка по корема ми и впива нокти в мене, простенах, коленичих до нея, а някъде отдалече, много отдалече, дочух безметежния звън на камбани…
— Холидей!
Отговор не последва.
— Холидей! — извиках отново.
Пак не получих отговор. Дявол да го вземе, значи цялата история започва отначало. Отидох до вратата към дневната.
Холидей беше коленичила на земята и събираше парите. Казах й:
— Ела при мен.
Тя стана, пъхна парите си под мишница, взе също и моя дял — това, което беше останало на вестника върху кушетката. Попита ме:
— Какво смяташ да правиш с тях?
— Ще ги прибера.
Отидох до скрина и поставих парите в чекмеджето, където държах гащетата си, върнах се до вратата на спалнята и я видях, че слага парите си в пътна чанта.
— Както ти казах преди трийсет минути, искам да избера коя рокля да облечеш довечера. Тук не разполагаш кой знае с какво…
— Нямам нужда — прекъсна ме тя и затвори пътната чанта. Изправи се и я избута с крак навътре в гардероба.
— Утре ще ти помогна да си избереш тоалет. Нещо по̀ фантазе. След като ще ставаме habitués15 на „Цветната зала“, налага се да си купиш нещо по̀ фантазе. Коя от тези рокли ще облечеш тази вечер?
— Ей тази. — Тя влезе цялата в гардероба и ми показа една рокля на цветя. — Подходяща ли е?
— Заслужаваш нещо по-хубаво. Но утре по това време гардеробът ти ще се напълни.
Някой почука на външната врата. Предположих:
— Джинкс. Как няма да се върне…
— Ще се отървем от него. Не се ядосвай. Не започвай кавга.
— Кавга… тази вечер? Тази вечер, когато за пръв път съм напълно, всецяло свободен?
Пак се почука и аз минах през всекидневната, за да отворя. Не беше Джинкс. Беше Мандън.
— Влизай, влизай. Тъкмо щяхме да отворим бутилка.
Той влезе и аз затворих вратата.
— Защо не вдигаш телефона?
— Какъв телефон? Телефонът не е звънял.
— Не ми ги разправяй такива. Звънял е. Какво толкова правехте, че не го чувахте?
Онези камбани…
— Стига си се заяждал.
— Вземи си сакото. Искам да поговоря с теб…
— Говорете тука — обади се Холидей.
Мандън се обърна. Тя тъкмо влизаше откъм спалнята.
— Ти не се бъркай — каза й той. — Тази работа не те засяга.
— Щом засяга него, засяга и мен.
— Изчезвай. Донеси му сакото.
Тя скръсти ръце и очите й засвяткаха.
— Виж се каква си скарида, мошеник такъв, да не си посмял да ми говориш така.
Намесих се:
— Успокой се. За бога, недейте да проваляте тази вечер. Точно тази вечер…
— Прави каквото ти казах. Донеси му сакото — повтори й той. В гласа му имаше напрежение, изразът на лицето му беше мрачен и тревожен. — Нямаме много време — обърна се той към мен. — Предупреждавам те, че нямаме много време.
15
Постоянни посетители (фр.). — Б.пр.