Цар Плъх

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.

До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.

Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.

— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.

— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.

— А сега къде е?

Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.

— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.

— Не е ли малко раничко за…

— Извикай ги, казах!

След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.

— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.

— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.

— Как да ти помогна, като…

— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.

— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…

— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.

След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.

— Лоша работа — каза Питър Марлоу.

Царя кимна, а после му смигна.

— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.

Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:

— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.

— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?

— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.

— Досега седемдесет — обяви той.

— А? — не разбра Царя.

— Днес е ден Р.

— Вярно, съвсем бях забравил!

— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.

— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.

Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:

— Тия дни няма да идвам повече тука.

— Защо?

— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.