Цар Плъх

— Благодаря, това купешките цигари равни нямат! — Очите на Бръф отново се заковаха върху Царя. — А ти от какъв ъгъл гледаш, ефрейтор?

— Като печеля, не съм против. Като губя, виж, тогава е друга работа — отговори Царя и добави наум: „Ах, дяволите да те вземат, копеле! Какво си намислил?“

Бръф изсумтя и сведе поглед към парите, струпани пред Царя. Поклати замислено глава, разрови ги и ги взе в ръка. Всичките. Забеляза големите купчини банкноти пред останалите играчи.

— В тоя отбор май всички печелят — бавно каза той, неопределено на кого.

Царя не отговори.

— Като гледам така, можете да си позволите едно малко дарение.

— Моля?

— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.

Царя простена. Цели четиристотин долара.

— По дяволите, Дон…

— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.

„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“

— Виж, аз с удоволствие…

— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.

— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.

Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:

— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!

Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.

— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.

— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.

Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.

— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.

— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.

— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.

— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.

— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.

— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.

Тримата не откъсваха очи от манерките.

— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.

— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.

— Съгласен съм — рече той.

Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.

— Ей, друже?

— Какво има?

Тимсън размаха пачка банкноти.