Магьосникът

— Стреснах те. Извинявай, Кордилия.

— Ами — каза тя. Звучеше малко странно в собствените си уши. — От слънцето е. Толкова е ярко по това време, че…

— Ще ти помогна малко, ако нямаш нищо против. Отивам само нагоре по Хай до ъгъла, след това ще свия по Хил, но мога ли поне да ти помогна дотам?

— С удоволствие — съгласи тя. Слязоха по стъпалата и тръгнаха по дъсчената настилка, а Кордилия хвърляше кратки предпазливи погледи наоколо да види кой ги следи — тя до хубавия сай Джонас, който носеше покупките й. Имаше достатъчно много зяпачи.

— Надявам се, че нямаш нищо против да те наричам Кордилия. — Джонас пъхна кутията под мишница (тя я беше носила с две ръце). — Мисля, че след приема в кметския дом, сме се опознали достатъчно.

— Кордилия е добре.

— Мога ли да бъда Елдред за теб?

— Мисля, че „господин Джонас“ ще ми служи още малко — каза тя и го възнагради с нещо, което се надяваше да е кокетна усмивка. Сърцето й се разтупка още по-бързо (така и не се сети, че Сюзан май не е единствената глупава гъска в семейство Делгадо).

— Тъй да е — добави Джонас с разочарование, което изглеждаше толкова комично, че тя се засмя. — Ами племенницата ти? Тя добре ли е?

— Доста добре, благодаря, че питаш. Цяло изпитание е понякога…

— Та нима има някое момиче на шестнадесет, което не е?

— Мисля, че няма такова.

— Все пак имаш специални грижи край нея тази есен. Не мисля, че тя го осъзнава.

Кордилия не каза нищо (би било недискретно), но го погледна по начин, който изразяваше всичко.

— Предай й най-добрите ми пожелания, моля!

— Ще го сторя.

Но нямаше да го направи. Сюзан изпитваше силна неприязън към наемниците на кмета Торин. Да се опитва да я накара да си смени чувствата едва ли щеше да е от полза. Младите момичета си мислят, че знаят всичко. Погледна към звездата, която надничаше в процепа под яката на Джонас. — Разбирам, че си поел главната отговорност за нашия незначителен град, сай Джонас.

— Аха, помагам на шериф Авери — потвърди той. В гласа му се усещаше онази пронизителна малка тръпка, която Кордилия смяташе за толкова привлекателна. — Един от заместниците му, казва се Клейпуул…

— Франк Клейпуул, да.

— Паднат от лодката си и си счупил крака. Как ли се пада от лодка и се чупи крак, Кордилия?

Тя се засмя весело (чувството, че всички в Хамбри ги гледат беше сигурно погрешно, но не беше неприятно) и каза, че си няма представа.

Той спря на ъгъла на Хай и Камино Вега с разочаровано изражение:

— Аз съм дотук. — Връчи й кутията. — Сигурна ли си, че можеш да го носиш? Предполагам, че мога да те придружа до къщата ти…

— Няма нужда, няма нужда. Благодаря, Елдред. — Изчервяването, което пропълзя по врата и бузите й беше горещо като огън, но усмивката му си заслужаваше всеки градус от тази горещина. Той я поздрави и се отдалечи нагоре по хълма към офиса на шерифа.