Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Това многократно бягство на косъм от прилива на съблазните обаче започна да го безпокои и той взе да се пита дали благодатта, с която за нищо на света не би искал да се раздели, лека-полека не му бива отнета. Ведрата увереност в собствената неуязвимост от грях помръкна, изместена от смътния страх, че неволно душата му може би наистина се бе изкушила. С мъчителни усилия той все пак смогна да си възвърне предишната увереност, че пребъдва в благодат, като убеждаваше себе си, че щом при всяко изкушение се е молил за благодат, то тя непременно ще го осени, тъй като бог е длъжен да я даде. Честите съблазни и силата им накрая нагледно го убедиха в истинността на всичко, което бе слушал за изкушенията на светиите. Честите и силни съблазни доказваха, че крепостта на душата му не е паднала и че дяволът беснее, за да я превземе.
Често, когато вече бе изповядал своите съмнения и угризения — мимолетно невнимание по време на молитва, изблик на дребнава гневливост или хитроумно своеволие на думи или на дело, — преди да му даде опрощение, изповедникът го караше да назове някой по-раншен грях.265 Унижен и засрамен, той го назоваваше и отново се разкайваше за стореното. Унижен и засрамен, съзнаваше, че колкото и праведно да живее, до каквито добродетели и съвършенства да се домогне, никога не ще бъде напълно освободен от своята греховност, никога няма да го напусне безпокойното чувство на вина: ще се изповядва и разкайва и ще бъде опростяван, подир отново ще се изповядва, отново ще се разкайва и отново ще бъде опростяван, ала, уви, всуе! Може би още оная първа прибързана изповед, изтръгната от него само под угрозата на ада, не е била добра? Може би, погълнат изцяло от мисълта за надвисналата погибел, грехът му не бе го докарал до искрено съкрушение на духа? Но най-сигурният знак, че изповедта му е била добра и че бе имал искрено съкрушение, бе — и той го знаеше — неговото старание да поправи стъпките си.
— Та нали поправих живота си, какво! — казваше си той.
Директорът стоеше в нишата на прозореца с гръб към светлината, опрял лакът о кафявия транспарант. Той говореше и се усмихваше, като бавно си подмахваше и сплиташе на примка шнура на съседния транспарант. Стивън стоеше пред него, приковал очи в бавните ловки движения на пръстите му, и сегиз-тогиз поглеждаше към заника на дългия летен ден над далечните покриви. Плътна сянка обгръщаше лицето на свещеника, но заревото на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите му слепоочия и заобления череп. Наострил уши, Стивън следеше всяка извивка в гласа на свещеника, който достолепно, но сърдечно беседваше на всевъзможни теми: току-що завършилата ваканция, колежите на ордена в странство, промените в преподавателското тяло. Достолепният сърдечен глас се лееше непринудено, а щом замлъкнеше, Стивън се чувстваше задължен да възобнови беседата с някой почтителен въпрос. Ясно му бе, че всичките тия приказки са само пролог, и той изчакваше онова, което тепърва щеше да последва. Още щом бе получил нареждането да се яви при директора, той си бе заблъскал главата да отгатне целта на това повикване; и през време на дългото напрегнато очакване в приемната на колежа, докато блуждаещият му поглед бе обхождал благопристойните гравюри по стените, а умът му се бе лутал от догадка към догадка, смисълът на повикването почти му се бе прояснил. Ала тъкмо когато си бе пожелал някаква непредвидена причина да възпрепятства директора, той бе чул скръцването на вратата, прошумолялото расо.
Директорът бе подхванал беседа за ордените на доминиканците и францисканците и за дружбата между св. Тома и св. Бонавентура. Е, ако питали него, формата на капуцините била малко нещо…
Лицето на Стивън отрази снизходителната усмивка на директора, но тъй като не държеше особено да се произнася по този въпрос, той само леко присви устни в знак на съмнение.
— Чувам — продължи директорът, — че и сред самите капуцини вече се чували гласове за нейната отмяна — по примера на другите францисканци.
— Предполагам, че в манастирите все пак ще я запазят — каза Стивън.
— О, да, разбира се — каза директорът. — За манастирите тя е съвсем подходяща, но право да ви кажа, убеден съм, че за улицата най-добре би било да я отменят, не сте ли съгласен?
— Неудобна е, разбира се.
— Представяте ли си, като бях в Белгия, вървя си по улицата и току видя някой капуцин на колело — запретнал тая ми ти работа на коленете си човекът и в хубаво време, и в лошо! Да си умреш от смях! Белгийците са ги нарекли Les jupes266.
265
Стивън няма повече смъртни грехове за изповядане, но свещеникът го връща към миналото, защото, за да му даде опрощение, е нужен някакъв смъртен грях.
266
Фустите (фр.).