Мъглите на Авалон (Том 2)

Незабелязано светът около тях се бе изменил. Моргана винаги бе вярвала, че в онзи странен, омагьосан свят може да се влезе само близо до границите на Авалон, но не и тук — сред отдалечените крепости на Северен Уелс. В същия миг някакъв глас прозвуча в съзнанието й: „Аз съм навсякъде — навсякъде, където лешниковият храст хвърля отражението си в свещено езеро, можеш да ме откриеш“. Моргана чу как Аколон си поема дълбоко дъх, обзет от удивление и страхопочитание. Обърна се и видя, че жената от царството на феите стои пред тях — мълчалива и царствена в смътно проблясващата си дреха с неопределим цвят. Челото й бе все така увенчано с корона от голи; ракитови клонки.

Кой проговори — Моргана или царицата на феите?

„Има и други изпитания… Не само да бягаш с елените…“ Внезапно отдалеч прокънтя зов на рог — призрачният му звук прониза тишината на лешниковата горичка — но бяха ли все още в лешниковата горичка? Сякаш в отговор на призивния звук на рога листата зашумоляха, излезе силен вятър, почти вихрушка. Клоните скърцаха и стенеха. Леден ужас скова тялото на Моргана. Имаше чувството, че дори кръвта във вените й замръзва.

„Той идва…“

Бавно, с нежелание, тя се извърна и видя, че не са сами. Там, на границата между двата свята, стоеше той…

Тя никога не попита Аколон какво е видял… Що се отнася до нея, тя видя само сянката на короната от еленови рога; червено-златистия отблясък на листата, с които бе украсена; златистите връхчета на пъпките в пролетната гора; тъмните му очи… Някога, много отдавна, тя бе лежала с него на също такъв килим от горски листа, но този път той не бе дошъл за нея… Моргана знаеше — този път тя, и дори самата Велика Богиня, трябваше да му сторят път. Стъпките му по листата бяха леки, но при все това продължаваха да вдигат ледени вихри. Ветровете се срещаха в горичката, брулеха косите на Моргана, повдигаха наметалото й и то плющеше около тялото и. Той беше висок и мрачен. Облеклото му изглеждаше богато и пищно, но понякога на Моргана й се струваше, че е покрит с горски листа, или дори, че тялото му не е покрито от никаква дреха и гладката му кожа проблясва в горския сумрак. Той вдигна едната си ръка в повелителен жест и Аколон тръгна бавно напред, стъпка по стъпка, като омагьосан… Тогава й се стори, че самият Аколон е коронясан с еленови рога, с наметка от есенни листа, облян от неземната светлина на царството на феите. Вихърът продължаваше да я блъска, да огъва тялото й, струваше й се, че всеки момент ще я откъсне от земята; около нея в горичката плуваха някакви лица и фигури, но тя ги виждаше неясно — изпитанието не бе за нея, а за мъжа, когото бе довела тук. Отново дочу викове и звуци на рог; ездачи препускаха из въздуха, повлечени и те от вихъра… Или може би този внезапен грохот, който се надигна в гората, бе копитата на техните коне — конете препускаха, препускаха, грохотът постепенно нарастваше, докато изтри всякаква мисъл от съзнанието й… Аколон вече не стоеше редом с нея. Тя се бе вкопчила в лешниковия храст, беше скрила лицето си. Нямаше да види нищо, нямаше нищо да узнае — не бе й отредено да знае как точно щеше да бъде посветен Аколон — не бе в нейна власт да знае, не тя щеше да му даде силата. Тя само бе призовала Рогатия бог със силата на Великата богиня… Но той бе отвел Аколон в селения, където тя нямаше право да го последва.