Мъглите на Авалон (Том 2)

Щом Артур умре, най-близка наследница на трона оставам аз, едноутробната му сестра. И аз ще управлявам — като владетелка на Авалон, а редом с мен и ти — като мой съпруг и върховен военачалник. Вярно е и друго — че ще дойде време и ти да бъдеш предизвикан на двубой и да загинеш, както Кралят-елен загива в схватка с младия елен… Но преди да настъпи този ден, ти ще седнеш на трона заедно с мен.

Аколон въздъхна.

— Никога не ми е минавало през ума, че мога да стана крал. Но ако ти ми заповядаш, лейди, аз ще се подчиня на волята на Богинята — и на твоята воля. Все пак — как ще предизвикам Артур на двубой и как ще му отнема меча?

— Ще го сториш, разбира се, с моя помощ. Та за какво друго съм се обучавала толкова дълги години в магическото изкуство, защо те избрах да служиш заедно с мен като жрец на Богинята? Има и други, по-висши сили, които ще ни помогнат в предстоящото изпитание.

— За онези магически светове ли говориш? — попита шепнешком Аколон. — Не те разбирам.

„Нищо чудно — и аз самата не разбирам нито думите, нито намеренията си“, каза си Моргана. Чувстваше само, че съзнанието й постепенно се замъглява и мислите й губят последователност, че изпада в онова състояние, в което може да бъде проводник на властна магия. „Сега трябва изцяло да се доверя на Богинята и да я оставя да ме води — и не само мен, но и този, който стои тук до мен и е определен да отнеме Екскалибур от ръцете на Артур“.

— Довери ми се и ми се подчини — тя се изправи и тръгна безшумно към гората. Озърташе се, търсеше нещо… Какво ли? След малко попита, а гласът й прозвуча сякаш отдалеч, и не приличаше на нейния:

— Има ли лешникови храсти в тази гора, Аколон?

Той кимна и потъна след нея в гъсталаците. По това време на годината всичко вече се бе раззеленило и потънало в цвят. Дивите свине бяха изяли и последните жълъди; само тук-там по отъпканата миналогодишна шума се виждаха черупки. Но се виждаха и млади издънки, устремили върхове към светлината — нови дървета щяха да се издигнат тук, и гората никога нямаше да загине.

„Цвят, плод и семе. Всичко се връща, излиза на бял свят, расте, и отново предава земната си обвивка в ръцете на Великата майка. Но Тя, която непрестанно поддържа сама жизнените сили на природата, не би могла да го стори без Негова помощ — без Онзи, който препуска с елените напролет и опложда Утробата й със силата на лятното слънце“.

Застанала под лешниковия храст, Моргана хвърли поглед към Аколон. Съзнаваше, че този мъж е неин любим, избран от нея жрец, но е приел да бъде подложен на изпитание, в което дори тя не би могла да му помогне изцяло.

Лешниковата горичка, където стояха двамата, е била свещено място дълго преди из тези хълмове да се появят римляните, за да търсят калай и олово.

На края на горичката имаше малко езеро, а тъкмо до него се извисяваха три свещени дървета — върба, елша и лешников храст. Тяхното вълшебство бе също много старо — по-древно от вълшебството на дъба. По повърхността на езерото бяха нападали сухи листа и клонки, но водата бе съвсем бистра и тъмна, кафеникава, какъвто бе и цветът на гората. Моргана видя собственото си отражение, докато се навеждаше, за да загребе с шепа малко вода. С тази вода докосна челото и устните си. Отражението на лицето й трепна и започна да се променя. След миг вече се взираше в странните, дълбоки, тъмни очи на друга жена — жена от много по-стар свят. И докато продължаваше да гледа жената в очите, почувства, че я обзема ужас.