Войната на вярата

— Сигурно все пак има някакъв начин — размишляваше Джеймс.

„Вероятно наистина е така“, мислеше Трайстин. Те разполагаха с нещо, но то не бе някаква нова технология. Тази мисъл го дразнеше, защото… та какво можеше да е по-важно от технологията?

Те тръгнаха по входно-изходния ръкав, излязоха на ниво Бета на дока и продължиха към помещението за разбор на изпълнената мисия.

Двама техници стояха в коридора. Единият, който държеше куфар с инструменти в ръка, направи гримаса и Трайстин разсеяно повиши чувствителността на слуха си.

— Онези двамата… страшни дяволи… командирът е от фамилията Сазаки. Френкел, бившият шеф на станцията, нещо го измамил… онзи пък изпратил Френкел да ръководи затворническия лагер на възвращенците на южния остров… а другият… направо разкъсва кораба от маневри… и се усмихва след това…

Трайстин престана да долавя думите им, когато двамата с командира завиха към стаята за залата за разбор на операциите. Той се огледа и преглътна мъчително. Дванайсет пилоти — шестима от кръстосвачите и шестима командири на корвети — от почти четирийсет човека, които присъстваха на инструктажа преди началото на мисията.

И те го нарекоха „дявол“? Заради онова, което бе направил, за да оцелее? Опита се да не мисли по този въпрос… Нима не беше възможно да съществува някой по-добър начин човек да остане жив?

Как? Всичко, което коалицията притежаваше, бе хвърляно във войната, за да задържа възвращенците в състояние на равновесие на силите… поне той виждаше по този начин създалото се положение от „Уилис“. В действителност може би беше по-зле, щом като хора с връзки като Джеймс говореха за предатели? Или за намесата на фарканите.

— Как ти харесва да те смятат за дявол? — попита тихо Джеймс, когато седна на един от столовете в залата.

— О… — Трайстин замълча. — Предполагам, че е по-добре да си жив дявол, отколкото мъртъв ангел, макар и понякога да се чудя дали наистина е така.

— И аз.

След това двамата мълчаливо зачакаха командир Ацуги.