Изкуството на лова

А после видя Сисело.

Беше се свила в тясното пространство между полуразрушените стени на една барака и хлипаше изплашено. Грейнджър я грабна с ръцете на онзи двойник, който бе най-близо до нея. Те всички бяха него и той бе едно с тях и му бе доста трудно да прави разлика. Друго негово копие вдигна глава.

Енергийната сфера на Кир се носеше във въздуха над тях. А на тавана отгоре все още се виждаше огромното лице на бог Фиорел. То бе изваяно от непрестанно променящ се камък и имаше учудващо спокойно, дори тъжно изражение. От него се сипеха отломки и прахоляк. Лицето отвори очи и проговори с гласа на планината:

— Конквилас.

Копието на Грейнджър се върна при тях и положи Сисело на земята до баща ѝ. Той се наведе, вдигна я и я прегърна.

— Конквилас!

Грейнджър, Кобул и Конквилас се покатериха на една купчина отломки, за да огледат положението по-добре. От тавана продължаваха да се сипят камъни, падаха навсякъде около тях, трошаха сергиите на търговците, разбиваха импровизираните бараки и погребваха под себе си падналите. Ставаше все по-трудно да се диша. Грейнджър не сваляше очи от сферата на Кир, която продължаваше да се носи над всичко това. Почти бе стигнала до тунела, през който излизаше тълпата. Ала районът между тях бе изпълнен с гъсти облаци, а теренът — насечен от дълбоки цепнатини. Нямаше начин да ги пресекат.

Конквилас сложи дъщеря си на пода и се прицели със стрела в огромното лице на тавана.

Фиорел се засмя.

— Доста време измина, унмерски благороднико.

— Пусни детето ми да излезе — отвърна Конквилас.

Каменните очи високо над тях се присвиха.

— Кажи ми, защо трябва да проявявам милосърдие, когато ти не прояви никакво към Дюна?

— Аз имам недостатъци — отвърна Конквилас. — Ти — не.

— Това не стига — рече формоменителят.

— Тогава да сключим сделка — продължи Конквилас.

— Каква сделка?

Конквилас свали лъка.

— Пусни я — рече високо. — И аз ще се бия с теб.

Гигантското каменно лице се намръщи.

— Това ли ти е сделката? Отказвам.

Конквилас седна на купчината камъни, сложи лъка до себе си и разпери празните си ръце.

— В такъв случай прави каквото искаш. Няма да се съпротивлявам. Но пък и ти никога няма да узнаеш.

— Какво да узная?

— Кой от нас е по-велик.

— Аз съм бог! — изрева Фиорел. — В сравнение с мен ти си нищо.

— Само защото притежаваш по-голяма сила — уточни Конквилас. — Но ако ти се отнеме, какво остава? Ако приемеш моя облик, копираш тялото ми до последната клетка, ако се направиш идентичен с мен и сетне ме предизвикаш на дуел, аз ще победя.

Фиорел обмисляше думите му.

— Няма нищо срамно — продължи Конквилас — да признаеш, че тази мисъл те плаши.