Изкуството на лова

— Или пък очаква Фиорел да те убие тази нощ в палатката, а на сутринта да се изправи срещу твоя двойник и да го „победи“.

Конквилас беше потънал в размисли.

Бяха се настанили в едно тихо място, близо до бъчва с бира, недалече от входа към тяхната палатка. Сисело се бе загърнала в одеяло и спеше дълбоко в краката на баща си. Марквета се бе прибрал в двореца и бе откарал със себе си Янти — ако слуховете бяха верни. Още една причина Грейнджър да е в лошо настроение.

— Какво според теб прави с нея? — попита той ядно.

— С дъщеря ти? — Конквилас го погледна. — Тази нощ няма опасност за нея.

— Защо трябваше да я взема със себе си?

— За да те заболи — отвърна Конквилас. — И за да ти покаже, че има власт над теб.

Сисело промърмори нещо насън. Унмерският лорд се пресегна и я погали по бузата.

— Паулус Марквета може да е жесток и арогантен и със сигурност е недооценен — рече той, — но не е чудовище. Той е способен да обича.

Грейнджър поклати глава. „И все пак е унмер“ — едва не каза.

Конквилас погали дъщеря си по главата, но отново имаше замислен вид.

— Чудя се ще знаеш ли… — рече той.

— Какво да знам?

— Дали пък формоменителят не те е убил и не е приел облика ти — продължи Конквилас. — Да е станал твое пълно копие, частица по частица, до последната капка кръв. С всички спомени. Дали ще знаеш, че си подменен?

Грейнджър имаше достатъчен опит с копиращия меч, за да си даде сметка, че не може да отговори на този въпрос.

— Ако Фиорел вече ме е убил — отвърна той, — няма смисъл да се безпокоиш за това.

Господарят на дракони кимна.

— Късно е. Ще ида да поспя. — Наведе се и взе дъщеря си в обятията си. Тя не помръдна. — Ти също трябва да си отдъхнеш.

— Нямам нужда — отвърна Грейнджър. — Аз съм умрял.

Конквилас го погледна учудено.

— Дори мъртъвците имат нужда от отдих.