Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Километрите се изнизваха бързо и ние тъкмо отново се доближавахме до черния път, когато усетих познатия мисловен натиск. Подадох юздите на Ганелон.
— Дръж! Карай!
— Какво има?
— После! Просто карай!
— Бързо ли?
— Не. Нормално. И недей да говориш за малко.
Затворих очи и отпуснах глава в ръцете си, като изпразних съзнанието си и издигнах стена около него. Няма никой вкъщи. Обедна почивка. Край на приемното време. Частна собственост. Влизането забранено. Нарушителите се наказват. Внимание, зло куче. Опасност от срутване. Хлъзгав път. Ремонт…
Натискът отслабна, после пак се появи, с пълна сила и аз отново го блокирах. Последва трета вълна. Спрях я и нея.
След това опитите престанаха.
Въздъхнах и разтърках очи.
— Вече всичко е наред.
— Какво стана?
— Някой искаше да влезе във връзка с мен по един много специален начин. Почти съм сигурен, че беше Бенедикт. Вероятно току-що е открил едно, две неща, които могат да предизвикат в него желание да ни спре. Сега пак ще карам аз. Страхувам се, че скоро ще тръгне по следите ни.
Ганелон ми подаде юздите.
— Какви са шансовете ни да му избягаме?
— Вече са доста големи. Мисля, че се отдалечихме достатъчно. Веднага, щом спре да ми се вие свят, ще поразместя още малко Сенките.
Подкарах каруцата напред. Пътят се въртеше и извиваше, успоредно с черната ивица на места, а на други я доближаваше съвсем. Накрая се озовахме само на няколкостотин метра от нея.
Ганелон дълго я изучава мълчаливо, после каза:
— Прекалено много ми напомня за онова друго място. Тънките езичета мъгла, които ближат всичко, усещането, че нещо винаги се движи, някъде в обсега на периферното ти зрение…
Прехапах устни. Започнах силно да се потя. Опитвах да се отдалеча от черния път и долавях някакво съпротивление. Не беше същото като чувството за монолитна непоклатимост, което човек изпитва, когато иска да тръгне през Сенките от Амбър. Това бе нещо съвсем различно. Беше усещане за… неизбежност.
Движехме се през Сенките добре. Слънцето се изкачваше все по-нагоре в небето и пак се гласеше да стане пладне — тъй като никак не ми допадаше мисълта да се намираме по здрач в близост до тази черна лента, — небето загуби част от синевата си, дърветата около нас се източиха по-високи и в далечината се появиха планински върхове.
Дали този път не минаваше през всички Сенки?
Сигурно. Щяха ли иначе Джулиан и Жерар да попаднат на него и той дотолкова да ги заинтригува, че да решат да го изследват?
За нещастие се страхувах, че този път до голяма степен е свързан с мен.
Проклятие!
Дълго карахме покрай него, като през цялото време постепенно го приближавахме. Скоро ни разделяха само трийсет метра. Двайсет…
… И, както бях предполагал, че ще стане, пътищата накрая се пресякоха.
Дръпнах юздите. Напълних лулата си и я запалих. Пушех и изучавах препятствието. Звездин и Огнедишащ змей очевидно не одобряваха черната повърхност, която пресичаше пътя ни. Те цвилеха и се опитваха да се дръпнат встрани.
Ако искахме да се придържаме към пътя, трябваше да прекосим по диагонал едно дълго парче от черната ивица. Освен това част от терена бе скрит от погледа ни от серия ниски, каменисти хълмчета. По края на черната площ растеше гъста трева и тук-там в подножието на хълмчетата също имаше петна от нея. В ниските места се стелеше непрогледна мъгла. Небето, погледнато през атмосферата над това зловещо място, беше по-тъмно, със зацапан, мръсноват оттенък. Тишината, която тегнеше отгоре, извикваше представата за някакво невидимо същество, замръзнало със затаен дъх.
Тогава прозвуча писък. С женски глас. Дали не беше старият като света номер с изпадналата в беда девойка?
Дойде някъде отдясно, иззад онези хълмове. Цялата работа намирисваше. Но знаеше ли човек? Можеше и да е наистина.
Хвърлих юздите на Ганелон и скочих на земята, като междувременно измъкнах Грейсуондир.