Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Подадох му бутилката.
— Ела сега да ме смениш — казах му аз. — Трябва малко да поспя.
Той пи в продължение на половин минута, след което изпръхтя от удоволствие.
— Добре — отвърна, преметна се през задния край и скочи на земята. — Почакай само миг. Естествени нужди.
Ганелон свърна от пътя, а аз се преместих в каруцата, проснах се на мястото, където бе лежал и подложих сгънатия си плащ за възглавница.
След малко го чух да се покатерва отпред и усетих друсването, когато освободи спирачката. Той изцъка с език и леко плясна с юздите.
— Сутрин ли е? — извика назад към мен.
— Да.
— Боже! Спал съм цял ден и цяла нощ!
Засмях се.
— Не, аз поразместих малко Сенките. Спал си само шест или седем часа.
— Нищо не разбирам. Няма значение, вярвам ти. Къде сме сега?
— На около трийсет километра североизточно от Авалон и на близо двайсет от имението на Бенедикт. Освен това сме навлезли сред Сенките.
— Какво трябва да правя?
— Просто продължавай да следваш пътя. Необходима ни е преднина.
— Бенедикт още ли може да ни настигне?
— Мисля, че да. Затова и не смея да дам почивка на конете.
— Добре. Трябва ли да следя за нещо конкретно?
— Не.
— Кога да те събудя?
— Никога.
После той се умълча и докато чаках съзнанието ми да бъде погълнато от съня, аз се размислих, естествено, за Дара. Целия ден бях мислил за нея, на приливи и отливи.
Това, което стана между нас, изобщо не влизаше в сметките ми и бе съвсем неочаквано за мен. Дори не я бях възприемал като жена, докато не се озова в ръцете ми и не промени мнението ми по този въпрос. Миг по-късно гръбначните ми нерви взеха надмощие и доведоха почти всички функции на главния мозък до първични рефлекси, както веднъж ми бе казал Фройд. Не можех да обвинявам за това алкохола, тъй като не бях пил много, а и той не ми оказваше особено влияние. Защо изобщо трябваше да търся извинение? Защото се чувствах малко гузен, затова. Роднинската ни връзка беше прекалено далечна, за да ме притеснява. Не тя бе причината. Не смятах и че съм се възползвал от неопитността на Дара, защото тя е знаела какво прави, когато е тръгнала да ме търси. Самите обстоятелства ме караха да поставям под въпрос мотивите си, дори при този развой на събитията. Още първия път, когато говорих с нея и я заведох на онази разходка сред Сенките, се стремях към нещо повече от обикновено спечелване на нейното доверие и приятелство. Опитвах се да прехвърля част от предаността и привързаността й към Бенедикт върху себе си. Исках я на моя страна като възможен съюзник в лагера, който можеше да се окаже вражески. Надявах се, че ще съумея да я използвам, ако възникне необходимост, когато работата загрубее. Всичко това беше вярно. Но не исках да повярвам, че съм постъпил накрая така с нея, само в резултат на тези подбуди. Подозирах, че и те са играли известна роля, обаче, и това ме караше да се чувствам доста подъл. Защо? През живота си нерядко бях вършил неща, които мнозина биха сметнали за много по-лоши и не се бях измъчвал заради тях. Сега упорито избягвах и не исках да призная това, но всъщност знаех отговора. Бях се влюбил. Всичко беше толкова просто. Чувството ми се различаваше от приятелството, което изпитвах към Лорейн, с неговия елемент на уморено от света разбиране между двама ветерани, както и от неочакваното физическо привличане, което бе избухнало за кратко между Мойри и мен, преди да мина за втори път през Лабиринта. В случая беше съвсем различно. Познавах я толкова бегло, че почти нямаше логика. Аз бях мъж, който имаше векове зад гърба си. И все пак… не се бях чувствал така от векове. Бях забравил усещането. Не исках да се влюбвам в нея. Не сега. Може би по-късно. А най-добре — никога. Тя изобщо не ми подхождаше. Беше дете. Всичко, което ще иска да прави, всичко, което за нея ще е ново и вълнуващо, аз вече ще съм го изживял. Не, изобщо не беше за мен. Не ми бе работа да се влюбвам в нея. Не биваше да го допускам…
Ганелон си тананикаше някаква неприлична песничка, доста фалшиво. Каруцата се друсна и проскърца, когато пътят започна да се изкачва по хълма. Слънцето огря лицето ми и покрих очи с лакът. Някъде тогава забравата се спусна над мен и ме взе в прегръдките си.
Когато се събудих, минаваше пладне и се чувствах мръсен. Хубаво се напих с вода, после отлях малко в ръка и си разтърках очите. Сресах се с пръсти. Огледах се наоколо.