Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Всичко беше покрито със зеленина, малки групички дървета и ширнали се поляни, покрити с висока трева. Все още се движехме по черен път, доста твърд и относително гладък. Небето беше ясно, като се изключат няколко малки облачета и слънцето се сменяше със сянка на почти равни интервали. Подухваше лек ветрец.
— Отново си между живите. Чудесно! — възкликна Ганелон, когато се покатерих на капрата и седнах до него. — Конете взеха да се уморяват, Коруин, а и на мен ми се иска малко да си поопъна краката. Освен това съм ужасно гладен. А ти?
— И аз. Отбий на онова сенчесто местенце вляво и там ще поспрем.
— Ще ми се да продължим още малко напред — рече той.
— Има някаква конкретна причина ли?
— Да. Искам да ти покажа нещо.
— Давай тогава.
Клатушкахме се още почти километър и стигнахме до участък на пътя, който ни поведе в по-северна посока. Не след дълго се заизкачвахме по един хълм и когато го превалихме, видяхме следващия, който беше дори още по-висок.
— Докъде смяташ да продължаваме така? — попитах аз.
— Нека се качим и на онзи хълм — отвърна Ганелон. — Оттам може да се вижда.
— Добре.
Конете с мъка преодоляваха стръмния склон на втория хълм и аз слязох да помогна с бутане отзад. Когато най-после стигнахме върха, се чувствах още по-мръсен от смесената с прахоляк пот, но затова пък отново бях напълно буден. Ганелон дръпна юздите и запъна спирачката. После се покатери на капрата и застана прав, обърнат наляво, засенчил очи с ръка.
— Ела тук горе, Коруин — извика оттам.
Качих се при него и той протегна ръка да ми помогне. След това посочи напред и аз проследих жеста му.
На около километър от нас, наляво и надясно докъдето ми стигаше погледът, минаваше широка черна ивица. Ние се намирахме на няколкостотин метра по-високо от нея и виждахме почти цял километър от дължината й. Напряко беше към двеста, триста метра и макар да виждах оттук две извивки, ширината изглеждаше еднаква навсякъде. В ивицата растяха дървета и те бяха абсолютно черни. Забелязваше се и известно движение. Не можех да определя от какво. Нищо чудно да беше просто вятърът, който разлюляваше черната трева по края. Но освен това се долавяше и някакво течение, като че ли там струеше плътна, черна река.
— Какво е това? — попитах аз.
— Надявах се ти да ми кажеш — отвърна Ганелон. — Помислих си, че е резултат от магиите, които правиш със сенките.
Поклатих бавно глава.
— Наистина много ми се спеше, но щях да си спомням, ако бях предизвикал появата на нещо толкова странно. Как разбра, че ще го видим там?
— Минахме покрай него няколко пъти, докато спеше, после пътят пак се отдалечаваше. Не ми харесаха усещанията, които предизвика в мен. Видяха ми се много познати. Не ти ли напомня за нещо?
— Да. Определено. За съжаление.
Той кимна.
— Това е нещо като онзи проклет Кръг в Лорейн. На него ми прилича.
— Черният път… — измърморих аз.
— Какво?
— Черният път — повторих. — Не знаех какво има предвид, когато тя го спомена, но сега започвам да разбирам. Тази работа изобщо не ми харесва.
— Пак ли лоша поличба?
— Опасявам се, че е така.
Ганелон изруга.
— Дали ще ни създаде някакви проблеми сега?
— Не вярвам, ала не съм сигурен.
Той слезе от капрата и аз го последвах.
— Хайде тогава да нахраним конете — предложи, — пък да се погрижим и за наште стомаси.
— Добре.
Ганелон хвана юздите и потеглихме. Намерихме си удобно местенце в подножието на хълма.
Почивахме си почти час, като си говорехме предимно за Авалон. Не обсъждахме повече черния път, макар че аз доста си мислех за него. Трябваше да му хвърля поглед по-отблизо, естествено.
Когато бяхме готови да продължим, поех отново юздите. Конете, поотпочинали донякъде, се движеха с добра скорост.
Ганелон седеше от лявата ми страна, все още в приказливо настроение. Едва сега започвах да разбирам колко много бе означавало за него това странно прибиране у дома. Той бе посетил много от старите си убежища, използвани в дните му на разбойник, както и четири полесражения, където се бе изявил след постъпването си на официална служба. В много отношения спомените му ме трогнаха. Този човек беше такава смесица от добро и зло. Трябвало е да се роди амбърит.