Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отблъснах умората и вечерта, и извиках няколко облака да ми правят сянка. Движехме се по сух, дълбоко разоран, глинест път. Той беше в грозен оттенък на жълтото и хрущеше под нас, докато напредвахме. От двете му страни отпуснато висяха кафяви треволяци, а дърветата бяха ниски и изкорубени, с дебела, влакнеста кора. Минахме покрай няколко оголени шисти.
Бях платил на Дойл добре за материала, като освен това купих една красива гривна, която поръчах да отнесе на Дара на следващия ден. Диамантите бяха в кесията на колана ми, Грейсуондир висеше близо до ръката ми. Звездин и Огнедишащ змей поддържаха бърз и равномерен ход. На път бях да осъществя плановете си.
Питах се дали Бенедикт вече се е върнал. Питах се колко ли време ще остане в заблуда за местонахождението ми. В никакъв случай не бях вън от опасност. Той беше способен да ни проследи на голямо разстояние през Сенките, а ние оставяхме много ясна следа. Нямах голям избор, обаче. Каруцата ми беше необходима, принудени бяхме да търпим настоящата скорост и не бях в състояние да се справя с нова бърза смяна на Сенките. Движех се през тях бавно и внимателно, като съзнавах добре колко притъпени са сетивата ми и влиянието на нарастващата умора. Разчитах общото натрупване на разстояние и промени да издигне бариера между Бенедикт и мен, и се надявах скоро тя да стане непреодолима.
През следващите три километра намерих сили да се върна от късен следобед към пладне, но задържах времето облачно, защото имах нужда единствено от светлина, а не и от горещина. После успях да уловя лек ветрец. Той увеличаваше опасността от дъжд, но рискът си струваше. Човек не може да има всичко.
Вече се борех с обземащата ме дрямка и много се изкушавах да събудя Ганелон и просто да добавя повече километри към разстоянието, като го оставя да кара, докато аз поспя. Но се страхувах да го направя на толкова ранен етап от пътуването ни. Все още оставаха много неща за вършене.
Имах нужда от дневна светлина, ала исках и по-хубав път, вече ми беше писнало от тази проклета жълта глина, налагаше се да направя нещо и с облаците, а трябваше да мисля и за посоката…
Разтърках очи, няколко пъти поех дълбоко въздух. Всичко започваше да се обърква в главата ми, а равномерното потропване на конските копита и скърцането на каруцата неусетно ме унасяха. Вече почти не усещах друсането и клатушкането. Поводите висяха хлабаво в ръцете ми, а веднъж дори заклюмах и ги изпуснах. За щастие конете изглежда добре съзнаваха какво се очаква от тях.
След известно време поехме надолу по дълъг, полегат склон, който ни отведе до късна сутрин. Дотогава небето бе потъмняло съвсем и ми трябваха няколко километра и пет, шест завоя на пътя, за да разпръсна поне донякъде облачната покривка. Ако се разразеше буря, много бързо щяхме да се озовем сред кална река. Потреперах при тази мисъл, оставих небето на мира и се концентрирах отново върху пътя.
Стигнахме до разнебитен мост, прехвърлен над пресъхнало речно корито. От другата му страна пътят беше по-равен и по-малко жълт. Докато напредвахме по него, той ставаше все по-тъмен, по-гладък и по-твърд, а тревата отстрани вече беше зелена.
Тогава, обаче, започна да вали.
Известно време се борих с дъжда, решен да не се отказвам от тревата и тъмния, лесен път. Главата ме болеше, но след половин километър капките оредяха и отново се показа слънцето.
Слънцето… о, да, слънцето.
Продължавахме напред и накрая пътят започна да се спуска със завои сред раззеленени дървета. Навлязохме в прохладна долина, където прекосихме още едно мостче, под което течеше тясна ивичка вода. Аз вече бях увил края на юздите около ръката си, защото не преставах да клюмам. Машинално, почти без да мисля, изменях по нещо, избирах посоката…
Сред гората вдясно от мен птиците радостно оповестяваха настъпването на деня. По тревата и листата блестяха капчици роса. Въздухът захладня, а лъчите на утринното слънце се провираха край клоните на дърветата…
Но пробуждането на тази сянка не можеше да заблуди тялото ми и аз с облекчение чух, че Ганелон най-после се размърдва и ругае. Ако не беше станал сам, след малко щеше да ми се наложи да го събудя.
Достатъчно бях направил. Дръпнах леко юздите, конете схванаха идеята и спряха. Запънах спирачката, тъй като все още се спускахме надолу и напипах едно шише с вода.
— Хей! — извика Ганелон, докато пиех. — Остави една капка и за мен!