Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Земята продължаваше да трепери, а ветровете налитаха с почти ураганна сила, докато бързахме към редица черновърхи хълмове. Излязохме от каквото бе останало от пътя, когато той зави в друга посока и продължихме, с друсане и подскачане, през самата равнина. Хълмовете все повече приближаваха, очертанията им танцуваха в развилнелия се въздух.
Обърнах се, когато усетих ръката на Ганелон върху рамото си. Той викаше нещо, но не можех да го чуя. Тогава ми показа назад и аз проследих жеста му. Не видях нищо друго освен онова, което бях очаквал. Вятърът беше бурен и носеше прах, отломки, пепел. Вдигнах рамене и пак насочих вниманието си към хълмовете.
В подножието на най-близкия хълм се появи по-тъмно място. Обърнах конете натам.
То растеше пред нас, докато теренът отново се спускаше — вход на огромна пещера, прикрит от завеса непрестанно свличащи се прах и малки камъчета.
Изплющях с камшика във въздуха, прелетяхме последните пет-шестстотин метра и се втурнахме вътре.
Веднага започнах да успокоявам конете и ги оставих да преминат в тръс.
Продължавахме да се спускаме надолу, завихме зад един ъгъл и се озовахме в широка сводеста зала. От дупки високо горе струеше светлина, висяха сталактити и капеха в потръпващи зеленикави локвички. Земята и тук трепереше, а слухът ми изглежда се възвръщаше, защото видях как едър сталагмит се прекърши и чух слабото издрънчаване от падането му.
Минахме над дълбока, черна бездна по мост, който трябва да е бил от варовик, защото се разпадна след нас и изчезна.
Отгоре ни се сипеха дребни камъчета, а понякога се срутваше и по-едро парче скала. По ъглите и в пукнатините просветваха петна от зелени и червени лишеи, забелязваха се разноцветни рудни жили. Големи кристали и плоски цветя от блед камък допринасяха за влажната, странна красота на това място. Минавахме през зали, подобни на наниз от мехурчета и следвахме разпенените струи на буен поток, докато не изчезна в дълбока черна дупка.
Една дълга, извита галерия отново ни поведе нагоре и до мен долетя слабия и ехтящ глас на Ганелон:
— Струва ми се, че мярнах някаква движеща се точка… може да е била ездач… на върха на планината… само за миг… докато бяхме отвън.
Прекосявахме малко по-светла зала.
— Ако е бил Бенедикт, няма да му е лесно да ни последва — извиках аз и се чу тътен, когато нови струи камъчета се посипаха зад нас.
Продължавахме напред и нагоре, докато накрая в далечината започна да се очертава изход, през който прозираха късчета ясно синьо небе. Тракането на копитата и шумът от колелата на каруцата взеха да възвръщат нормалното си звучене, придружено от долитащото до нас ехо. Трусовете престанаха, над главите ни взеха да се стрелкат малки птички, а светлината се усили и стана почти ярка.
Нова извивка на пътя и отпред се показа изходът — широк, нисък отвор към деня. Трябваше да наведем глави, като минавахме под назъбения му горен край.
Каруцата се друсна през изпъкнал ръб от обрасла с мъх скала и се озовахме върху покрития с чакъл път, който се проточваше като окосена просека по хълма, провираше се между гигантските дървета и изчезваше между тях, долу, в ниското. Подканих с викове конете да продължат напред.
— Много са уморени вече — отбеляза Ганелон.
— Знам. Скоро ще трябва да си починат, по един или по друг начин.
Чакълът хрущеше под колелата ни. Откъм дърветата се носеше приятен аромат.
— Забеляза ли го? Ей там, в далечината, вдясно?
— Какво… — започнах аз, като извърнах глава, след което завърших: — Оо!
Проклетият черен път продължаваше да ни съпътства, на около километър разстояние.
— През колко ли Сенки минава? — измърморих.
— Както изглежда, през всички — подхвърли Ганелон.
Бавно поклатих глава.
— Надявам се да не е така.
Спускахме се по склона под синьо небе и златно слънце, което се движеше на запад по нормалния начин.
— Почти се страхувах да изляза от пещерата — заговори след малко Ганелон. — Не знаех какво ще има от тази страна.
— Конете нямаше да издържат още дълго. Трябваше да намаля темпото. Ако действително сме видели Бенедикт, неговият кон вероятно е бил още по-уморен. Той го пришпорваше яростно. И след това се е сблъскал с всичко онова… сигурно се е отказал.