Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Застанах зад него така, че тревата да не може да ме достигне и захвърлих маската, която едва тогава осъзнах, че все още стискам в ръка. Тя падна на земята отвъд края на черната площ и мигновено започна да пуши.
Хванах Ганелон под мишниците и взех да го тегля навън. Тревата се съпротивляваше яростно, но накрая успях да го освободя. Вдигнах го на ръце, прескочих последните участъци черна трева, които ни отделяха от по-хрисимата й, зелена разновидност извън черния път.
Ганелон стъпи на крака и продължи тежко да се обляга на мен, като се олюляваше и се тупаше по бедрата.
— Безчувствени са — обясни той. — Краката ми са заспали.
Помогнах му да стигне до каруцата. Там прехвърли тежестта си върху нея и започна да се разтъпква.
— Усещам иглички — обяви Ганелон. — Започват да се съживяват… Оох!
Най-после с куцукане стигна до капрата, аз му помогнах да се покатери и седнах до него.
Той въздъхна.
— Сега съм по-добре. Започват да влизат във форма. Онази трева направо изсмука силата от тях. Както и от цялото ми тяло. Какво се случи?
— Нашата лоша поличба се постара да се сбъдне.
— Какво ще правим сега?
Хванах юздите и освободих спирачката.
— Ще го пресечем — реших аз. — Трябва да науча повече за този път. Дръж меча си под ръка.
Ганелон изсумтя и постави оръжието си върху коленете. На конете не им хареса идеята да продължат напред, но след като леко ги пляснах по хълбоците, потеглиха.
Навлязохме в черната площ и все едно гледахме кадри от Втората световна война. Всичко изглеждаше някак далечно, потискащо, мрачно. Дори скърцането на колелата и конският тропот звучаха приглушено, сякаш идваха от по-далече. В ушите ми започна слабо, настойчиво звънене. Тревата по края на пътя се люлееше, когато минавахме покрай нея, макар че се придържахме на почетно разстояние. Минахме през няколко струпвания на мъгла. Тя нямаше мирис, но всеки път дишането ни се затрудняваше. Когато доближихме първия хълм, започнах промените, които трябваше да ни преведат през Сенките.
Заобиколихме хълма.
Нищо.
Черният, отвратителен пейзаж си оставаше непроменен.
Тогава се ядосах. Измъкнах Лабиринта от паметта си и го задържах пламтящ в съзнанието си. Отново се заех с промените.
Главата моментално ме заболя. Болката се стрелна от челото към задната част на главата ми и увисна там като нажежена жица. Но това само раздуха гнева ми и ме накара още по-яростно да тласна черния път към нищото.
Гледката се разлюля пред очите ми. Мъглата се сгъсти, затъркаля се на валма по пътя. Очертанията станаха неясни. Пляснах с юздите. Конете запрепускаха по-бързо. Главата ми започна да тупти, чувствах я като че ли всеки момент ще се пръсне.
Вместо нея, за миг, светът около мен се пръсна…
Земята потрепера, разпука се на места, но всъщност ставаше нещо повече. Всичко сякаш конвулсивно се тресеше и разпукването не представляваше просто разкъсани пукнатини в почвата.
Все едно някой бе ритнал изведнъж крака на маса, върху която хлабаво беше подредена картинна мозайка. В целия пейзаж се появиха празнини; тук, зелени клони; там, проблясък на вода, късче синьо небе, пълна чернота, бяло нищо, фасада на тухлена сграда, лица зад прозорец, огън, отрязък осеяно със звезди небе…
Конете вече галопираха, а аз правех всичко възможно да не започна да крещя от болка.
Ромон от смесени звуци — животински, човешки, механични — се изля върху нас. Струваше ми се, че чувам как Ганелон ругае, но не можех да бъда сигурен.
Помислих си, че ще припадна от болката, ала бях решен, изпълнен с инат и ярост, да не се предавам преди това. Съсредоточих се върху образа на Лабиринта като умиращ в молитвата си към своя Бог и вложих цялата си воля в желанието да унищожа черния път.
В този момент напрежението спадна и видях, че конете лудо се носят напред по зелено поле. Ганелон посегна да хване юздите, но аз ги дръпнах сам и завиках на конете, докато не спряха.
Бяхме пресекли черния път.
Веднага се обърнах и погледнах назад. Черният път беше неясен и полюляващ се като гледан през развълнувана вода. Пътеката, по която го бяхме пресекли, обаче, стоеше ясна и неподвижна, подобна на мост или бент, а тревата по края й беше зелена.