Жената от леса [bg]

- Тревожите се да не ви следят ли? - попита жената зад волана. Беше дребничка, с бяла коса, а колата ѝ миришеше на някой от онези парфюми, на които никой не слага защита срещу кражба. Паркър я беше мяркал и преди в града. На разрешителното ѝ пишеше „Агата Консек“ и изглеждаше достатъчно стара, за да е карала някога файтон.

- Не и докато вие шофирате, надявам се.

- Добре. Просто да знам.

Агата Консек се беше разминала с шпионското си призвание, а може би, като се имаше предвид името ѝ, не беше - защото показа завидни умения. Минаваше на червени светофари, караше насреща по еднопосочни улици, прелиташе напряко по алеите между къщите, като през цялото време не сваляше поглед от огледалото, дори когато направи рязък обратен завой в една задънена улица и пресече две ленти на скорост. Паркър щеше да бъде още по-впечатлен, ако не го беше страх за живота му. Накрая стигнаха до сградата, в която живееше и работеше Боб Джонстън, и той я помоли да го изчака. Никъде не светеше, но Джонстън явно го очакваше, защото отвори вратата още преди Паркър да е натиснал звънеца. Качи се до най-горния етаж и намери Джонстън седнал на бюрото си. Книгата лежеше полуподредена до него, но пергаментовите вложки още стояха отделени.

- Дори не съм се опитвал - каза Джонстън.

- Какво искахте да видя?

- Откъде да започна?

- Боб, нямам време за игрички. Давайте по-простата версия.

Джонстън разтвори книгата на илюстрацията към „Жабокът принц“ и я подаде на Паркър.

- Няма проста версия - каза той. - Освен ако вие не можете да ми обясните промените.

Паркър веднага разбра за какво говори. Гобленът на стената отново беше незабележим, съществото с глава на бик беше изчезнало. Той прелисти към други илюстрации, включително „Белоснежка и Червенорозка“, като резултатът беше същият. Добавените фигури, които преди се откриваха в литографиите, вече не бяха там.

- Няма ги - каза Джонстън. - До една. И това е само предястието. Вижте какво следва. - Той показа на Паркър третия пергамент, дълъг около петнайсет сантиметра и два и половина широк. -Това беше скрито с гърба на книгата. Предполагам, че е от същото време и произход като другите две.

- Отворихте ли го?

- Празно е... или поне така изглежда.

- Боб...

- Вижте, не мога да бъда сигурен. Отначало си мислех, че виждам вените на животното, защото при смъртта кръвта се събира в кожата. Освен това естествените жилки на пергамента често напомнят на топографски линии. Реших, че сигурно съм ги гледал прекалено дълго и трябва да си дам почивка. Но когато се върнах, те още си бяха там: реки, острови, брегове.

Той разгъна листа и намести лупата и светлината.

- Виждате ли?

Паркър веднага се увери, че Джонстън е прав. Линиите бяха много бледи, но не произволни. Те потвърждаваха това, което Куейл му беше казал: че са части от карта.

- Ако това е някоя държава, то аз не я познавам - каза Джонстън.