Жената от леса [bg]

Паркър се замисли за Боби Оушън, който трябваше да погребе единственото си дете, и то защото му беше завещал собствените си предразсъдъци. Смъртта му щеше само да утежни злобата на бащата. Що се отнася до Луис, Паркър се съмняваше, че загубата на Били ще го разстрои прекомерно. Съвестта на Луис беше мъгляво понятие, пребиваващо предимно в дрямка. Луис щеше да приеме кончината на Били като неизбежно следствие от решението му да парадира с невежеството си и да ползва слабите като изкупителни жертви за собствените си комплекси. Според него Били трябваше да знае, че действията му рано или късно ще привлекат вниманието на някого, чиято търпимост към подобни деяния е обратнопропорционална на капацитета му за възмездие.

Насилието предизвикваше насилие, а непремерените думи разпалваха диващина.

Но какво можеше да каже Паркър за самия себе си? Той често бе склонен да използва строгите си морални съждения като оправдание за яростта си. Макар и притъпена, болката не си отиваше. Можеше да спаси други от такова страдание, като действа от тяхно име или извоюва правда, но знаеше, че един от мотивите му е да подхранва собствената си ярост, без да го гризе съвестта.

Той изтри дъжда от лицето си и от мрака на паркинга изплува призрак. Англичанинът вече не приличаше на човека, когото Паркър беше описал в полицията в Огъста. Косата му беше по-сива, очилата -нови, а очите зад тях отново бяха кафяви. Брадата му беше пораснала и той леко накуцваше на левия си крак. Всяка от промените беше незначителна, но взети заедно, правеха човека неразпознаваем.

- Здравейте, господин Паркър - каза той. - Мисля, че е време да поговорим отново.