Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Моите „напътствия“ бяха достатъчно цветисти и приповдигнати, както се полагаше за случай като този, но посланието, скрито зад всички натруфени фрази, беше твърде ясно. „Не се наранявайте един друг!“ — заповядах аз. Изражението на двамата в този миг беше пример за контрасти. Граф Онтроуз, далеч по-красивият от двамата, ме наблюдаваше с нежно обожание. Барон Латан пък изглеждаше толкова завладян от чувствата си, че чертите му се бяха изкривили. Неговите очи бяха пълни със сълзи, когато ме погледна изпод вдигнатото забрало.
След заключителните ми думи двамата противници се оттеглиха в противоположните краища на арената, за да се приготвят за решителната битка. Арените при такива състезания обикновено са оградени с издръжлива, висока до пояс ограда. Предполагам, че тя се използва, за да не се наранят конете по време на турнира.
Заключителният двубой има съвсем прости правила. Всеки от противниците се опитва да събори другия от седлото с помощта на шестметрова пика с притъпен връх. Много често се случва и двамата да паднат. Тогава се надигат от земята, възсядат отново конете и опитват пак. Това обикновено е съпроводено с ужасен трясък, а често създава работа на местния лечител, който намества счупените им кости.
След традиционното изсвирване на ловджийски рог, двамата участници спуснаха забралата на шлемовете си, наведоха хоризонтално пиките и препуснаха с гръм един срещу друг. При първия сблъсък пиките пробиха здравите щитове и разпръснаха наоколо дъжд от трески. Двубоите в един такъв турнир могат да причинят изсичането на големи парцели от гората, заобикаляща бойното поле.
Двамата отново възседнаха конете и препуснаха всеки към своя ъгъл. Онтроуз весело се смееше, а неговият приятел го наблюдаваше с открита ненавист. Явно барон Латан беше забравил за идеята на турнира. Това бе спортно състезание, а не битка на живот и смърт. На предишните турнири аз обикновено бях напълно безразлична относно крайния резултат. Този път обаче нещата стояха другояче. Досега „рицарите-защитници“ не заемаха особено място в живота ми. Присъствието им беше по-скоро знак за моето социално положение и се смяташе за задължителен атрибут. Сега обаче имах смътното усещане, че ако барон Латан излезе победител, занапред ще имам проблеми с него. Арендската литература изобилства от примери, когато дами с благородно потекло се свързват в сърдечна връзка със своите телохранители. Явно Латан беше прочел не малко романи. Бях убедена, че ако спечели, после никак нямаше да ми е лесно да го обуздая. Безразличието взе постепенно да ме напуска.
Вторият сблъсък не беше по-успешен от първия. Когато противниците заеха за трети път местата си, погледът на Латан стана безумен и очите му излъчваха единствено желание да убива. Това вече беше прекалено и аз реших да се намеся.
„Не, Поул — прошепна гласът на майка ми. — Стой настрана.“
„Но…“
„Прави каквото ти казвам!“ — Тя никога досега не се беше държала така с мен и това тутакси привлече вниманието ми. Постепенно отпуснах Волята си.
„Така вече е по-добре“ — одобри тя.
Както се оказа, Онтроуз не се нуждаеше особено от помощта ми. Барон Латан беше така силно възбуден, че това наруши концентрацията му при третия удар. Той толкова копнееше да унищожи противника си, че забрави да нагласи както трябва своя щит. Граф Онтроуз го помете от седлото с дългата си пика и от удара онзи отхвръкна далеч на земята с ужасяващ трясък.
— Не! — изрева падналият рицар и във вика му прозвуча неизмеримо отчаяние и болка от загубата.
Граф Онтроуз дръпна рязко юздите, смъкна се от седлото и забърза, колкото бронята му позволяваше да помогне на своя приятел.
— Ранен ли си? — попита той, коленичейки на земята. — Лошо ли те ударих?
Не че не зачитах желанието на мама, но с една бърза мисъл проучих състоянието на падналия барон. Той дишаше тежко, ала това беше напълно естествено. Едно падане от коня при такъв сблъсък може да изкара въздуха на всеки. Присъстващите лечители също се струпаха около двамата и изглеждаха доста угрижени. Оказа се, че барон Латан е паднал зле и стоманената броня така се е врязала в лявата страна на гръдния му кош, че той едва си поема въздух. Когато го измъкнаха от бронята обаче, дишането му се оправи. Той дори събра сили да поздрави Онтроуз за победата. После го отнесоха на ръце към полевата ни болница.
Граф Онтроуз отново се покачи на бойния си кон и препусна към трибуната, за да си получи наградата. В случая това бях аз. Той пак наклони пиката си почти до земята пред мен. Придържайки се към официалния протокол, аз препасах тънък ешарп около нейния връх в знак на своето благоволение.