Сребърни реки

— Ще дойда! — обеща Дризт. — Нямаш нужда от полуръста, за да ме накараш да те преследвам, мерзък убиецо!

— Така си е — съгласи се Ентрери и като бръкна в кесийката, която висеше на кръста му, извади някакъв малък предмет и го подхвърли във въздуха.

Предметът се издигна над главата му, после започна да пада. Ентрери го улови точно преди да се изплъзне и да полети в бездната. После отново го хвърли нависоко. Нещо малко, нещо черно.

Палачът предизвикателно подхвърли малкия предмет за трети път и усмивката му се разтегна, когато видя, че Дризт сваля лъка си.

Гуенивар.

— Нямам нужда от полуръста — повтори той студено и протегна ръка, така че Риджис сега изцяло висеше над бездната.

Дризт остави магическия лък зад себе си, без да откъсва поглед от убиеца.

Ентрери прибра ръката си и пусна Риджис върху тераската до себе си.

— Ала онзи, комуто служа, държи сам да убие малкия крадец. Не се бави, елфе, хрътките скоро ще бъдат тук. Сам имаш много по-голям шанс да се спасиш. Остави тези двамата и спаси собствения си живот! Аз ще те чакам, Дризт До’Урден — трябва да довършим онова, което започнахме!

Той се изсмя още веднъж, после потъна в мрака на последния тунел.

— Ще се спаси — обади се Кати-Бри. — Бруенор каза, че този коридор води право навън.

Дризт се огледа наоколо, търсейки нещо, което да им помогне да прекосят бездната.

— Освен това каза, че има и още един път — продължи Кати-Бри и посочи надясно, към южния край на галерията. — Тераса, така каза той, ала дотам се вървяло часове наред.

— Тогава ще тичаме! — отвърна Дризт, без да откъсва очи от тунела, в който бе изчезнал Ентрери.

Когато тримата приятели най-сетне достигнаха тераската, далеч зад себе си чуха свиреп лай и видяха малки светлинки — дуергарите и хрътките на мрака бяха достигнали галерията. Дризт поведе другарите си по тясната пътечка, притиснал гръб до стената, напредвайки бавно към другия край на бездната. Под краката му се простираше Клисурата и пламъците, които все още горяха на дъното й, непрестанно напомняха за съдбата на падналия му приятел. Може би това наистина бе подобаващ гроб за Бруенор, мислеше си той, тук, в дома на славните му предци. Може би джуджето най-сетне бе утолило копнежа, който го бе измъчвал през по-голямата част от живота му.

Ала загубата си оставаше непоносимо болезнена. През годините, прекарани с Бруенор, Дризт бе опознал един състрадателен и внимателен приятел, на който можеше да разчита по всяко време и във всичко. Можеше да си повтаря до безкрай, че Бруенор най-сетне бе намерил покой, че джуджето бе изкачило своя връх и бе спечелило своята битка, ала единственото, което чувстваше сега, бе раздираща болка от смъртта на приятеля си, и тези мисли бяха безсилни да разсеят скръбта му.

Кати-Бри с мъка преглъщаше горчивите сълзи, които напираха в очите й, а тежките въздишки на Уолфгар издаваха болката, която го разкъсваше, докато минаваха над пропастта, превърнала се в гробница на Бруенор. За Кати-Бри Бруенор бе едновременно баща и приятел, онзи, която я бе научил да бъде корава, и който я бе дарил с безгранична обич. Всичко, което й бе давало сигурност в този живот — нейният дом и нейното семейство — сега гореше на дъното на пропастта, върху гърба на един дракон, заченат в недрата на самия пъкъл.