Пир за врани

— Не е — съгласи се Бриен. В това поне Дик беше прав. Последните стотина стъпки се оказаха най-стръмни и опасни. Под копитата на конете им се къртеха камъчета и се търкаляха надолу по пътеката. Накрая излязоха от пукнатината в скалата и се озоваха под стените на замъка. Над парапета надникна някакво лице и се скри. На Бриен й се стори, че е женско, каза го на Дик Чевръстия и той се съгласи.

— Брун е много стар да се катери по стените, а синовете и внуците му тръгнаха на война. Останали са само дърти пачаври и едно сополиво тригодишно бебе.

Беше й на устата да го попита на страната на кой от кралете е лорд Брун, но май вече нямаше никакво значение. Синовете на Брун бяха заминали; някои сигурно нямаше да се върнат. „Тук няма да намерим гостоприемство“. Замък, пълен със старци и старици, жени и деца, едва ли щеше да отвори портите си на въоръжени странници.

— Говориш за лорд Брун все едно, че го познаваш — рече тя на Дик Чевръстия.

— Може и да съм го познавал. Някога.

Тя погледна предницата на палтото му. На мястото на отпрания знак се виждаха конци и между тях по-тъмна тъкан. Водачът й явно беше дезертьор. Дали конникът зад тях нямаше да се окаже негов брат по оръжие?

— Трябва да продължим — изсумтя Дик, — преди Брун да вземе да се чуди какво търсим под стените му. Даже дъртите пачаври могат да стрелят с арбалет. — Махна с ръка към варовиковите хълмове, издигащи се отвъд замъка. — Оттук нататък вече няма пътища, само потоци и дивечови пътеки, но милейди хич да не я е страх. Дик Чевръстия ги знае тези места.

Точно от това се страхуваше Бриен. Вятърът по билото на стръмнината се усилваше, но единственото, което надушваше тя, беше капан.

— А онзи ездач? — Освен ако конят му можеше да върви по вълните, скоро щеше да се заизкачва по стръмнината.

— Ако е някой глупак от Девиче езеро, няма дори да може да намери проклетата пътека. А и да я намери, ще ни изгуби из горите. Там няма път, по който да хване.

„Само нашите следи“. Бриен си помисли дали няма да е по-добре да го пресрещне още тук, с меча в ръка. „Ще изглеждам пълна глупачка, ако се окаже странстващ певец или някой от синовете на Брун“. Краб май беше прав. „Ако утре още е след нас, ще се оправя с него тогава“.

— Както кажеш. — И обърна кобилата си към дърветата. Замъкът на лорд Брун се смали зад тях и скоро се изгуби от поглед. Около тях като воини на стража се заиздигаха смърчове и борове, забили в небето острите си копия. Земята беше постеля от нападали иглички, дебела колкото стена на замък и осеяна с шишарки. Копитата на конете не издаваха звук. Поваля малко, после спря и заваля пак, но под огромните борове едва усещаха по някоя капка.

Язденето през гората бе много по-бавно. Бриен смушваше кобилата през зеления сумрак, обръщаше я покрай дърветата. Разбра, че тук е лесно да се загуби човек. Накъдето и да погледнеше, всичко изглеждаше едно и също. Самият въздух сякаш стана сив, зелен и застинал. Борови клони я дращеха по ръцете и стържеха по прясно изрисувания й щит. Злокобната тишина я дразнеше все повече и повече.