Подводни течения
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Болд и Матюс #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Трайко Трайков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подводни течения». Краткое содержание книги:
Представи си, че е с Дафи — прегръдки, чукане — а после се опита да се убеди, че това не се е случвало. В следващия момент реши, че всичко е било „ол райт“, както бе станало. Но вече нищо не беше „ол райт“.
Реши, че е напълно объркан. Беше погазил всички свои приоритети отдавна, сега се разплащаше скъпо за своите предишни решения. Спомни си чакалнята на доктора. Спомни си как Елизабет молеше да запазят детето. Говореше си сам, спокойно и неразбираемо дори за седнал до него човек. Мъгливи извинения за неща сторени или казани. Ново бледо усилие да промени миналото. Да се промени миналото! Въпреки тъмнината, въпреки студа, привиждаше му се неговият син, който спокойно си играе на ливадата до къщата. Тя искаше детето, а той не.
„Ние много си приличаме, вие и аз.“ Той чуваше далечния глас на Мило Ландж и се питаше дали тези негови думи му подействаха така разстройващо.
Момче, което рита топка! Момче или момиче? Никога няма да узнае. Скъпа рожба, весело навлизаща в живота, която расте и се развива за радост на неговите (нейните) родители. Чупеше пръстите си до болка, едва задържаше сълзите си. Привидението изчезна, както бе се появило — нямаше никакво дете, играещо в двора. Само трева, трева, която се нуждаеше от косене. Празно, тъмно и съвсем тихо!
„Уморен съм — каза си. — Това е всичко. Много съм уморен.“
— Лу? — Чуваше като насън нежния глас на Елизабет.
Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците и той се чудеше къде се намира. Слънцето бе вече високо, а той лежеше пред вратата, с отворена уста и засъхнал език. Като отвори по-широко очите си, разбра, че все още се намираше на нейната алея.
Погледна през рамо и срещна лицето на жена си — разделяше ги само едно стъкло. Тя му се усмихна.
— Да пием по едно кафе? — стигна до него нейният приглушен глас.
Той поклати отрицателно глава. Това я огорчи, тя се отдръпна назад и скръсти ръце на гърдите си, разтърка сънените си очи.
Без да съзнава защо, той помаха с ръка, както учителят бърше черната дъска. „Това никога не е било“ — помисли си. Запали мотора и тръгна.
— Лу? — Тя умоляваше, гласът й бе още по-слаб. — Моля те, Лу!
Той започна да сваля страничното стъкло, спря и заклати глава към нея, оставяйки стъклото между тях, и тръгна бързо на заден ход по алеята. Тя последва колата до улицата, застана и дълго гледа след отдалечаващата се кола. Той я видя в огледалото.
Беше вече доста далече, когато в съзнанието му изплуваха спомени за Джъстин Левит. Именно в този момент той разбра колко много значеше за него това момче, осъзна факта, че цялото емоционално напрежение, което чувстваше преди тяхната раздяла, сега се фокусираше в това момче.
За пръв път за последните единайсет години сега почувства пагубността на аборта, акта, който поиска от жена си, когато тя все още учеше, а той като млад полицай в патрулния екип едва свързваше двата края. Сега почувства нейното дълбоко възмущение, и въпреки че стотици пъти си бе повтарял, че разбира какво преживява тя, едва сега напълно осъзна, че всъщност нищо не е знаел. И никога дори не се е опитвал да я разбере. Тя го бе молила да запазят детето, но той бе отказал твърдо и решително. Твърдоглавец. Все още си спомняше антисептичната миризма в приемната на доктора, както и потта по ръцете, когато четеше — или си мислеше, че чете, разхвърляните стари списания. Като неканени гости в съзнанието му нахлуваха картини от онази приемна. Отново видя сестрата да влиза в стаята, за да му каже, че всичко върви добре. Добре? Зададе си въпроса сега.
Жена му трябвало да полежи около час, бе казала сестрата. Скоро щяла да бъде готова да си върви вкъщи.
Какво му бе дало право? Той бе убил едно човешко същество от неговата собствена плът и кръв в онзи ден. Елизабет не беше отговорна за това; докторът също не бе отговорен. Само и единствено той. Единствено той настоя да бъде прекъснат един живот. След всичко това чудно ли беше, че Елизабет отказа да има друго дете? Беше ли за учудване, че тя се самопогреба в нейната работа и се промени? Чудно ли беше, че в нея все още тлееше чувството за възмущение?
— Не съм сигурен, че ми е приятно да те видя — каза Шосвиц на Болд, веднага щом последният влезе в кабинета на началника си. Лейтенантът го погледна с чувство на изненада. — Изглеждаш ужасно! — добави, оценявайки състоянието на Болд.
— Чувствам се ужасно — съгласи се Болд. — Спах в колата.
— Нови ходове… — каза Шосвиц.
— Трябва да намерим Джъстин.