Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Земята изглеждаше неземна. Свикнали сме да гледаме окованата фигура на победено чудовище, но там — там гледахме свободно чудовище. То беше неземно, а хората бяха… не, те не бяха нечовеци. Това бе най-страшното — подозрението, че те не са нечовеци. Подозрението се вселяваше в нас бавно. Те виеха и скачаха, въртяха се и правеха ужасни муцуни; но мисълта за тяхната човечност — като нашата — ни караше да тръпнем, мисълта за далечното ни родство с тази дива и страстна врява. Грозно. Да, грозно. Но ако сте достатъчно храбри, ще признаете пред себе си, че едно съвсем малко зърно във вас откликва на страшната откровеност на този шум, че в него се крие смисъл, който вие, така отдалечени от нощта на първите векове, можехте да проумеете. И защо не? Човешкият ум е способен на всичко — защото в него се съдържа всичко: и минало, и бъдеще. Какво се криеше в този шум? Радост, страх, мъка, преданост, доблест, ярост, кой може да каже — но най-важно истината, истината, от която бе смъкната наметката на времето. Нека глупакът зяпа и трепери — човекът знае и може да продължи да гледа, без да му трепне окото. Но той трябва да бъде достатъчно човек, като онези на брега. Той трябва да посрещне истината с истинските си качества — със собствената си вродена сила. Принципите няма да помогнат тук. Нито материалните придобивки, дрехите, красивите дрипи, които ще отлетят при първото раздрусване. Не. На вас ви трябва съзнателна вяра. Чувам ли зов, отправен към мен в този дяволски крясък? Много добре; чувам го, признавам го, но аз също имам глас и за добро или за зло моят глас е речта, която не може да бъде заглушена. Разбира се, глупакът със страха си и възвишените си чувства е винаги в безопасност. Кой грухти така? Може би се учудвате, че не слязох на брега и не започнах и аз да вия и танцувам? Не. Не слязох. Казвате, възвишени чувства? По дяволите възвишените чувства! Нямах време. Трябваше да превързвам течащите парни тръби с късове вълнено одеяло. Трябваше да надзиравам управлението на корабчето, да заобикалям потъналите скали и да движа черупката на всяка цена. В това се криеше достатъчно ясна истина, която можеше да спаси по-голям мъдрец от мен. А междувременно трябваше да се грижа за дивака, който бе мой огняр. Той бе чудесен екземпляр. Можеше да подкара обърнат котел. Стоеше долу под мен и, честна дума, като го погледнех, ми напомняше куче, облечено с панталони и шапка от пера, което ходи на задните си крака. Няколко месеца подготовка бяха унищожили този наистина чудесен човек. Той гледаше с присвити очи уредите за измерване на парата и водата с очевидното усилие да не показва страха си — имаше изпилени зъби, бедният, вълната на главата му бе обръсната в странни форми, а на двете си страни носеше по три белега от рани — за разхубавяване. Вместо да пляска с ръце и да тропа с крака по брега, той извършваше тежък физически труд, сякаш в плен на странна магия. Бе полезен, защото беше обучен, и знаеше следното: ако водата в прозрачната кутийка изчезне, злият дух в котела ще се разгневи от острата жажда и ще си отмъсти жестоко. Той се потеше, поддържаше огъня и наблюдаваше стъклото със страх, защитен от импровизиран талисман от парцали, превързан около ръката му, и от парче излъскана кост, голяма колкото джобен часовник, забита в долната му устна, докато залесените брегове се плъзгаха бавно покрай нас, шумът оставаше зад нас, а пред нас се простираше безкрайни мили тишина — и ние продължавахме да пълзим към Курц. Но потъналите дънери бяха дебели, водата бе коварна и плитка, а в котела сякаш наистина се криеше гневен дявол и нито огънят ми, нито аз имахме време да надникнем в страховитите си мисли.