Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Подкарах отново нещастната черупка. „Това е този жалък търговец — този похитител!“ — възкликна управителят, като гледаше със злоба мястото, което току-що бяхме напуснали. „Сигурно е бил англичанин“ — казах аз. „Това няма да го спаси от неприятности, ако не внимава“ — промърмори зловещо управителят. Отбелязах с престорена невинност, че никой не е застрахован от неприятности на този свят.

Течението бе станало по-бързо, а параходчето сякаш щеше да предаде всеки миг богу дух. Гребното колело се движеше лениво и аз се вслушвах в пулса на машината, защото наистина очаквах всеки момент злощастната черупка да откаже да работи. Сякаш наблюдавах последните слаби предсмъртни тръпки на живо същество. И все пак продължавахме да пълзим. Понякога си избирах дърво пред нас, за да измеря скъсяващото се разстояние до Курц, но неизбежно го изгубвах от погледа си, преди да се изравним с него. Човешкото нетърпение не издържа продължително време на една и съща гледка. Управителят показа известно примиренчество. Аз се нервирах, беснеех и спорех със себе си дали да говоря открито с Курц, но преди да дойда до някакво решение, ми хрумна мисълта, че моята реч или моето мълчание, всъщност което и да е мое действие, щеше да бъде съвършено безплодно. Има ли значение това, което човек знае или се прави, че не знае? Какво значение има кой е управителят? Понякога такъв миг на прозрение осенява човека. Съществените страни на този въпрос лежаха дълбоко под повърхността, извън моя обхват и извън моята власт.

Привечер на втория ден пресметнахме, че се намираме на около осем мили от лагера на Курц. Аз исках да продължим, но управителят изглеждаше смутен и предложи да изчакаме до следващата сутрин, тъй като плаването в тази част на реката било много опасно, а и слънцето се бе спуснало вече много ниско. „Още повече — напомни той — че според предупреждението трябваше да се приближим през деня, а не привечер, нито пък по тъмно.“ Това бе умен съвет. Осем мили означаваше почти три часа път и аз бях забелязал подозрителни вълнички в горната част на реката. Въпреки всичко бях неизказано ядосан от закъснението и всъщност съвсем безсмислено, защото още една нощ нямаше никакво значение след толкова месеци закъснение. Тъй като имахме достатъчно дърва, а при това се налагаше да бъдем предпазливи, закотвих корабчето в средата на реката. Мястото бе тясно и право, издигнато като железопътен насип. Здрачът изпълни реката дълго преди залез-слънце. Водата течеше гладко и бързо, но по бреговете цареше безмълвна неподвижност. Живите дървета, оплетени с лиани и друга растителност, сякаш се бяха вкаменили до най-малкото клонче, до най-лекото стръкче трева. Това не бе сън, а неестествено състояние, като транс. Никъде не се чуваше ни най-малък звук. Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали — след това нощта падна внезапно и ни ослепи. В три часа сутринта се гмурна някаква голяма риба и острият й плясък във водата ме накара да подскоча като стреснат от изстрел на пушка. Когато слънцето изгря, над нас лежеше бяла мъгла, топла и лепкава и още по-заслепяваща от нощта. Тя не се движеше, а просто лежеше около нас като плътна маса. В осем или девет часа тя се вдигна внезапно, тъй както се разтварят капаците на прозорците. Видяхме извисяващото се множество дървета, огромната сплъстена джунгла, горящия малък диск на слънцето над нея — всичко мъртвешки неподвижно, — а след това белите капаци изведнъж се затвориха отново плавно, сякаш се бяха плъзнали по намаслени релси. Заповядах да пуснат пак котвата, която бяхме започнали да прибираме. Преди веригата да се бе изнизала във водата с притъпен шум, в мътния въздух бавно се издигна пронизителен вик, навяващ безкрайна пустота. След това замлъкна. Остър вой и дива врява изпълниха ушите ми. Пълната неочакваност на звука ме накара да потреперя от ужас. Не зная как подействува той на другите. Имах чувството, че самата мъгла е изкрещяла, така внезапно и едновременно от всички страни отекна тази мощна и печална врява. Нейният връх бе взрив от почти непоносими ужасни писъци, които изведнъж замряха и ни оставиха да се ослушваме замръзнали в най-различни глупави пози в почти еднакво ужасяващата невероятна тишина. „Господи, какво значи това?“ — заекна един от поклонниците, дребен дебел човек с червеникава коса и ръждиви бакенбарди, който носеше ботуши и розова пижама, затъкната в чорапите. Други двама гледаха със зяпнали уста цяла минута, след това се втурнаха в малката рубка и дотърчаха оттам, като се оглеждаха уплашено на всички страни, с пушки в ръце, готови за стрелба. Виждахме само корабчето, на което се намирахме, а неговите очертания бяха така неясни, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на съставните си части, и мъглива ивица вода, може би две стъпки широка, около него — това бе всичко. Светът бе изчезнал за очите и ушите ни. Бе просто изчезнал, пометен, без да остави след себе си нито шепот, нито сянка.