Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Двама поклонници се караха шепнешком: „Левия бряг!“ „Не, не, защо говориш така? Десния, разбира се!“ „Въпросът е много сериозен — каза управителят зад гърба ми. — Ще бъда много съкрушен, ако се случи нещо с господин Курц, преди да пристигнем.“ Погледнах го и не изпитах никакво съмнение, че говори искрено. Той се стараеше да запази видимата същност на нещата. Това бе неговата въздържаност. Но когато промърмори, че трябва да продължим веднага, дори не си направих труд да му отговоря. И двамата знаехме, че това е невъзможно. Ако се откъснехме от средата на реката, щяхме да увиснем във въздуха — в безвъздушното пространство. Нямаше да знаем накъде да пътуваме — нагоре или надолу по течението, или към бреговете, докато не стигнем единия или другия бряг, а след това нямаше да знаем къде се намираме. Разбира се, не помръднах корабчето. Нямах никакво желание да причиня корабокрушение. А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение. Щяхме да се издавим. Дали щяхме да се издавим веднага, не зная, но бях съвсем сигурен, че щяхме да загинем бързо. „Нареждам ви да поемете риска“ — каза той след кратко мълчание. „Отказвам да поема какъвто и да е риск“ — казах аз късо и това бе очакваният от него отговор, въпреки че тонът ми го изненада. „В такъв случай трябва да се подчиня на решението ви. Вие сте капитанът“ — каза той с подчертана вежливост. Обърнах се леко към него в знак на благодарност и се загледах отново в мъглата. Колко щеше да продължи всичко това? Изглеждаше съвсем безнадеждно. Пътят към Курц, който изравяше слонова кост в тази страшна джунгла, бе изпълнен с опасност. Сякаш той бе спящата царкиня в омагьосания замък. „Мислите ли, че ще ни нападнат?“ — попита поверително управителят.
Не мислех, че ще ни нападнат — по няколко очевидни причини. Гъстата мъгла бе една от тях. Ако те изоставеха брега, щяха да се изгубят като нас, ако се опитаме да тръгнем. Джунглата на двата бряга бе съвсем непроницаема и все пак в нея светеха очи, които ни бяха видели. Храстите покрай реката бяха много гъсти, но растителността зад тях бе очевидно проходима. През краткото време, когато се бе вдигнала мъглата, не бях зърнал лодки на реката, поне нямаше никакви около корабчето. Но естеството на шума, на крясъците, които бяхме чули, изключваше вероятността от нападение. Тези крясъци не носеха свирепостта, която вещае незабавно враждебно намерение. Въпреки че бяха неочаквани, необуздани и страшни, те ми бяха внушили дълбока мъка. По някаква причина параходчето бе изпълнило тези диваци с неудържима скръб. Опасността се криеше в близостта ни с една голяма човешка страст, която всеки миг можеше да се отприщи. Дори най-страшната мъка може да се изрази в насилие — въпреки че най-често тя се изразява в апатия… Как ме гледаха поклонниците! Нямаха сърце да се захилят, нито дори да ме наругаят; но вярвам, че ме помислиха за луд — полудял от ужаса, преживян снощи. Изнесох истинска лекция. Уважаеми господа, нямаше смисъл да се тревожа. Дали стоях на пост? Разбирате, че непрекъснато наблюдавах мъглата дали няма да се вдигне скоро, както котката наблюдава мишката. Все едно, че очите ни бяха заровени в планина от памук. Тази пелена ни стягаше и задушаваше. Въпреки че звучи невероятно, това бе абсолютно съобразено с фактите. Това, което по-късно споменавахме като нападение, бе всъщност опит да бъдем отблъснати. Действието не бе нападателно — то дори не бе отбранително в обикновения смисъл на думата: беше предприето под натиска на отчаянието и в своята същност бе акт на самозащита.