Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Вече бях съвсем буден, лежах удобно и нямах никакво желание да променя положението си. „Как дойде тази слонова кост от толкова далеч?“ — изръмжа по-възрастният мъж, който изглеждаше силно раздразнен. Другият обясни, че е пристигнала с цяла флотилия лодки кану под водачеството на английския мелез и чиновник, който работел при Курц; Курц очевидно възнамерявал да дойде сам, защото лагерът му по това време вече бил без стоки и припаси, но след като минал триста мили, внезапно решил да се върне обратно с малка лодка, карана от четирима души, и оставил мелеза да продължи пътя си надолу по реката с товара слонова кост. Двамата бяха поразени, че човек е годен да извърши такова нещо. Не можеха да разберат защо Курц е постъпил така. Сякаш виждах Курц за първи път: лодката, четиримата туземци и самотния бял човек, който изведнъж обръща гръб на централния лагер, на помощта, на мислите за дома — може би; който се изправя пред дебрите на джунглата на път за празния си мрачен лагер. Не знаех защо е направил това. Може би той бе добър човек, който работеше заради самата работа. Те не споменаха името му нито веднъж. Говореха за него като за „онзи човек“. Мелезът, доколкото разбрах, бе извършил трудното пътешествие с голямо благоразумие и храброст. Те го наричаха неизменно „онзи негодник“. „Негодникът“ съобщил, че „онзи човек“ бил много болен… Двамата под мен се отдалечиха на няколко крачки и започнаха да се разхождат напред-назад. Чух ги да говорят: „Военният пост… лекар… двеста мили… сега е съвсем сам… неизбежно закъснение… девет месеца… никакви вести… странни слухове.“ Приближиха се отново и в този момент управителят каза: „Никой, доколкото ми е известно, освен ако не е пътуващият търговец — отвратителен човек, който граби слонова кост от туземците.“ За кого говореха сега? От тези откъслеци предположих, че това е някой от хората на Курц, който не се ползува с одобрението на управителя. „Няма да се освободим от нечестната конкуренция, докато не го обесят за назидание“ — каза той. „Точно така! — изгрухтя другият. — Да го обесят! Защо не? Тук всичко е възможно. Така мисля аз. Никой тук не трябва да те излага на опасност. Защо? Ти издържаш на климата и ще надживееш всички. Опасността идва от Европа, но преди да дойда тук, аз се погрижих…“ Те се отдалечиха и продължиха да шепнат, а след това отново повишиха глас. „Не съм виновен за невероятните закъснения. Направих всичко възможно.“ Дебелият въздъхна. „Много лошо. Досадните глупости на приказките му! — продължи другият. — Достатъчно ме изтормозиха. Всеки лагер трябва да бъде фар по пътя към велики дела, център на търговията, разбира се, но също и център на човечност, подобрение и просвета. Представете си това магаре! И той иска да бъде управител! Не! Това е…“ На това място той се задави от прекалено възмущение и аз повдигнах леко глава. Изненадах се колко близко се намираха — точно под мен. Можех да плюя в шапките им. Дълбоко замислени, те гледаха в земята. Управителят шибаше леко крака си с тънка пръчка. Мъдрият му роднина вдигна глава. „Добре се чувствуваш тук този път, нали?“ — попита той. Другият трепна. „Кой, аз ли? Идеално, идеално! Но останалите — боже мой! Всички са болни. Така бързо умират, че нямам време да ги изпратя оттук — просто невероятно.“ „Хм. Така, така — изгрухтя чичото. — Виж какво, момчето ми, разчитай на това. Повтарям, разчитай на това.“ И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката, сякаш правеше неприличен жест пред осветеното от слънце лице на земята, коварен зов към дебнещата смърт, към тайното зло, към дълбокия мрак на сърцето й. Този жест бе толкова странен, че аз скочих на крака и погледнах към края на гората, сякаш очаквах отговор на това черно заклинание. Знаете, че понякога минават странни мисли през главата на човека. Страшната тишина се възправяше пред двамата мъже със зловещото си търпение и очакваше края на невероятното нашествие.