Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Моят събеседник говореше с повелителен глас, но предполагам, че неоткликващото ми поведение го раздразни накрая, защото ми съобщи, че не се страхува нито от бога, нито от дявола, а камо ли от някакъв си човек. Казах, че разбирам това много добре, но аз имах нужда само от известно количество нитове — и господин Курц също имаше нужда от нитове. Ако той знаеше… Всяка седмица заминаваха писма за брега… „Но, уважаеми господине — извика той. — Аз пиша под диктовка.“ Аз настоявах за нитове. Имаше начин — за един умен човек. Той промени държанието си, стана много студен и изведнъж заговори за някакъв хипопотам. Попита ме дали, като спя на парахода (а аз прекарвах ден и нощ на измъкнатия от водата кораб), хипопотамът не ме смущава. Това бе стар хипопотам с лошия навик да излиза нощем на брега и да броди из лагера. Поклонниците излизаха до един и изпразваха пушките си в животното. Някои дори бяха уредили нощни дежурства. Но цялата тази енергия бе напразна. „Този звяр има вечен живот — каза той, — обаче това важи само за зверовете в тази страна. Никой човек — разбирате ли ме, — никой човек тук няма вечен живот.“ За миг той застана в лунната светлина, орловият му нос стърчеше малко настрани, слюдестите му очи блестяха, без да трепнат, и след едно рязко „лека нощ“ си отиде. Разбрах, че е смутен и озадачен, а този факт ме изпълни с надежда за първи път от дълго време насам. Стана ми много приятно да се обърна към влиятелния си другар — разбитото, изкривено и разрушено параходче. Покатерих се на палубата. Корабчето звънтеше под краката ми като празна тенекиена кутия от бисквити (произведена от фирмата „Хънтли & Палмърс“), която подритваме в някоя канавка. То не бе солидно, не беше и красиво. Но толкова много бях работил по него, че вече ми бе станало скъпо. Никой влиятелен приятел не би могъл да ми служи по-добре. Това параходче ми бе дало възможност да тръгна по света и да открия на какво съм способен. Не, не обичам да работя. Обичам да се излежавам и да си мисля за красивите неща, които мога да извърша. Не обичам работата — никой не я обича, — но обичам това, което се крие в нея — възможността да разбереш себе си. Твоята собствена реалност — за самия тебе, не за другите; това, което никой друг не може никога да узнае. Те могат да видят само външната страна, но никога не могат да разберат какво означава тя всъщност.
Не се изненадах, че някой седи на кърмата на кораба с крака, провесени над речната кал. Бях станал приятел с няколко механици от лагера, а поклонниците, естествено, ги презираха вероятно поради неизисканите им обноски. Това бе надзирателят — правеше бойлери и бе добър работник. Той бе висок, кокалест човек с жълто лице и с големи напрегнати очи. Видът му издаваше тревога, а главата му бе плешива като дланта на ръката ми. Но опадала от главата му, косата му сякаш се бе полепила по бузите и брадичката и на новото място й бе понесло, защото брадата му стигаше до пояса. Той бе вдовец с шест малки деца (бе ги оставил на грижите на сестра си, за да дойде тук), а голямата му страст бе отглеждането на гълъби. Беше ентусиаст и познавач. Можеше да бълнува с часове за гълъби. След работното време понякога идваше от колибата си, за да разговаря с мен за децата и гълъбите си. Когато трябваше да изпълзи в калта под кораба, завързваше брадата си в бяла салфетка, която си бе донесъл за целта. Тя имаше примки за ушите му. Вечерно време клечеше на брега и грижливо переше салфетката в реката, а след това я разперваше на някой храст, за да я изсуши.