Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Тупнах го по гърба и извиках: „Ще получим нитове!“ Той скочи на крака и възкликна: „Сериозно! Нитове!“, сякаш не вярваше на ушите си. След това каза ниско: „Да не би вие?…“ Не зная защо се държахме като луди. Сложих пръст на устните си и поклатих глава тайнствено. „Браво на вас!“ — извика той, като щракна с пръсти и повдигна крак. Опитах се да танцувам. Започнахме да лудуваме по желязната палуба, понесе се страшен шум и девствената гора от другия бряг на заливчето го върна с гръм към спящия лагер. Поклонниците сигурно се стреснаха в колибите си. Тъмна фигура се мярна пред осветения вход на колибата на управителя и изчезна, а миг по-късно входът също изчезна. Спряхме да танцуваме и прокудената тишина отново потече от тайните кътчета на земята. Високата стена от растителност, пищна и сплъстена маса от дънери, клони, стволове, листа и лиани, неподвижна в лунната светлина, приличаше на неудържимо нашествие на безмълвен живот, на търкаляща се вълна от растения, готова всеки момент да се разбие над заливчето и да помете всички нас, дребните хора, да ни унищожи. Но тя не се движеше. Отдалеч чухме приглушения звук на мощни гмуркания във водата, като че в голямата река се къпеше ихтиозавър. „В края на краищата — каза помощникът ми разумно — защо да не получим нитове?“ Наистина не ми бе известна нито една причина защо да не ги получим. „Ще пристигнат след три седмици“ — казах уверено.
Но те не пристигнаха. Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия. Следващите три седмици нашествието идваше на части, като всяка част се водеше от магаре. Върху магарето седеше бял човек с нови дрехи и обувки и се кланяше отвисоко наляво и надясно към смаяните поклонници. По петите на магарето вървеше шумна тълпа от ядосани негри с набити крака, в двора се стоварваха множество палатки, походни столчета, ламаринени кутии, бели сандъци и кафяви бали, а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосферата на загадъчност. Пристигнаха пет такива кервана и всеки от тях напомняше бегълци с плячка, отвлечена от безброй магазини. Човек си мислеше, че те ще я закарат в джунглата, за да си я поделят. Всичко това представляваше невъобразима каша от предмети, хубави сами по себе си, но напомнящи плячката на разбойници поради това човешко безумие.
Тази предана група носеше името „Изследователска експедиция Елдорадо“ и мисля, че се бяха заклели да пазят пълна тайна. Ала разговорите им бяха разговори на най-долнопробни бракониери: те бяха безразсъдни, но без жилавост, алчни, но без смелост, жестоки, но без храброст. В никой от тях нямаше капчица далновидност или следа от сериозно намерение, а те не разбираха, че тези качества са необходими, за да може светът да се движи напред. Съкровеното им желание бе да грабят съкровища от недрата на земята без каквато и да е нравствена цел, тъй както крадци разбиват хранилища със скъпоценности. Не зная кой плащаше разходите на това благородно начинание, но предводителят на тази пасмина бе чичо на нашия управител.
По външен вид приличаше на касапин от бедняшки квартал, а в очите му се четеше израз на сънливо лукавство. Той носеше наперено тлъстото си шкембе над късите си крачета и докато тази шайка пръскаше зараза сред лагера, новодошлият не размени нито дума с никого освен с племенника си. Двамата се мотаеха заедно по цял ден, сврели глава до глава, и разговаряха безкрайно.
Бях вече престанал да се тревожа за нитовете. Човешката издръжливост пред този вид безумие е по-ограничена, отколкото си мислите. Казах си: „По дяволите!“ — и престанах да се интересувам. Имах много време за размисъл и сегиз-тогиз се сещах за Курц. Не че се интересувах много от него. Не. И все пак любопитствувах да узная дали този човек, дошъл тук с известни морални идеи, ще се изкачи до върха и какво ще направи, когато се издигне.
2
Една вечер, както лежах проснат по гръб на палубата на параходчето си, чух да се приближават гласове — племенникът и чичо му се разхождаха по брега. Отпуснах отново глава на ръката си и почти бях задрямал, когато някой каза сякаш в ухото ми: „Безобиден съм като малко дете, но не обичам да ми заповядват. Аз ли съм управител или не? Наредиха ми да го изпратя там. Просто невероятно…“
Разбрах, че двамата стоят на брега до носа на параходчето, точно под главата ми. Продължих да лежа неподвижно; и през ум не ми мина да се раздвижа — много ми се спеше. „Неприятно наистина“ — изгрухтя чичото. „Поискал е от администрацията да бъде изпратен там — каза другият, — да покаже на какво е способен, и аз получих такива нареждания. Представи си влиянието на този човек. Не е ли ужасно?“ И двамата се съгласиха, че е ужасно, а след това направиха няколко чудновати забележки: „Да предизвикаш дъжд и хубаво време… един човек… съвета… за носа…“ и откъслеци от невероятни изречения, които надвиха сънливостта ми и аз бях вече почти буден, когато чичото каза: „Климатът ще премахне тези трудности. Сам ли е там?“ „Да — отговори управителят, — получих бележка по помощника му: «Разкарай този нещастник от страната и не ми изпращай повече такива. Предпочитам да съм сам, отколкото да работя с тях.» Това стана преди повече от година. Можеш ли да си представиш такава наглост!“ „Нещо ново оттогава?“ — попита другият дрезгаво. „Слоновата кост — изхриптя племенникът, — много слонова кост — първо качество, много — крайно неприятно от негова страна.“ „Нещо друго?“ — попита тътнещият глас. „Фактура“ — бе незабавният отговор. Мълчание. Говореха за Курц.