Повелителят на сребърния лък

АНТИФОН ГЛЕДАШЕ ОТ ЕДИН ВИСОК ПРОЗОРЕЦ, докато посетителят си тръгваше, а стомахът му се бе стегнал от тревога. Обърна се към камината, където се охлаждаше подноса с пушена риба и царевични питки. Отхапа малко от рибата в я прокара с глътка гъсто и сладко, неразредено вино. Страхът му понамаля, но той знаеше, че ще се върне. Беше се озовал впримчен в собствената си мрежа.

Винаги бе харесвал Агатон и му се бе възхищавал. Въпреки че бяха от различни майки, възрастта им бе почти една и съща, а като деца бяха играли заедно. Тогава дори изглеждаха еднакво - руси и синеоки. Тримата най-големи синове на Приам - Хектор, Агатон и Антифон - често бяха бъркани един с друг от гостите на мегарона. Той изтръпна, като си спомни какво казваше царят на такива хора: „Приличат си по външност, но не и като характер. Запомнете ги: Хектор, смелия; Агатон, коварния; и Антифон, глупака.” Посетителите се кискаха учтиво, а царят се усмихваше студено, изучавайки реакциите на трите момчета.

Антифон знаеше, че не е глупав. С изминаване на годините осъзна, че е по-умен от повечето хора, които познава. Именно той пръв осъзна, че е по-добре да внасят вино от Лесбос, вместо да отглеждат лози по северните земи, далеч по-подходящи за развъждане на коне, които после продаваха из цялата Велика зеленина. Това напълни съкровищницата на Приам много повече от търговията с вино. Не друг, а той предложи да реорганизират хазната и да държат богатството на царя под отчет на писмото на хетите, изписано на египетски папирус.

В резултат на това Приам, с типичното си жестоко чувство за хумор, направи Политес свой съветник, а дебелия Антифон - Господар на коня. Знаеше, че хората се смееха, щом чуеха титлата му; малцина се опитваха да го скрият. Бяха минали много години откакто за последен път успя да се качи на кон.

Отново се върна при прозореца и погледна надолу към притихналата улица. За разлика от повечето синове на царя, той предпочиташе да живее в Долния град, близо до пекарите, търговците на вино и магазините за сирене, които обожаваше. Всеки следобед след дрямката си се разхождаше по улиците в разглеждане на различните места за хранене, за да избере от най-добрите смокини и най-вкусните сладкиши. Понякога вървеше бавно надолу към далечния край на града, където млада жена на име Талея предлагаше подправени нарове и орехи с глазура от мед. Усилието да стигне толкова далеч бе голямо, но той не можеше да язди и се боеше от носилките, защото очакваше всеки миг да се счупят под тежестта му. Беше му се случвало веднъж преди две години. Още се срамуваше от това и така и повече не се бе качил на носилка.