Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
Те вкараха конете вътре и ги завързаха. После седнаха на входа, за да гледат как бурята се носи над земята.
- Преди обичах бурите - каза Гершом. - Но след корабокрушението… - Той потрепери при спомена.
- Бързо ще мине - отвърна Хеликаон. После погледна египтянина. - Благодаря ти за откровеността.
Гершом се разсмя.
- Вечното ми проклятие - винаги да казвам каквото мисля. Не мога да си спомня човек, когото да не съм обидил по едно или друго време. Дълго ли мислиш да останеш в Троя?
Хеликаон поклати глава.
- Само ще присъствам на прощалния пир за Хектор. - Внезапно потрепери. - Дори само думите смразяват душата ми.
- Приятели ли бяхте?
- Повече от приятели. Все още не мога да приема, че е мъртъв. - Той се усмихна. - Преди пет години яздех с Хектор. Приам го беше пратил заедно с двеста мъже от Троянския кон в Тракия, да помогне на местния цар срещу някакви нападатели. Преследвахме вражеската сила през горите и те ни устроиха засада. Когато успяхме да си пробием път с бой, осъзнахме, че Хектор не е с нас. После някой си спомни, че е видял как го удрят с камък по главата. Падаше мрак, но ние се върнахме бързо на мястото на битката. Бандитите бяха прибрали телата на своите хора. На земята имаше само шестима от нашите мъртви, но Хектор не бе сред тях. Тогава разбрахме, че са го пленили. За тракийците е известно, че измъчват пленниците си, режат им пръстите или им вадят очите. Пратих съгледвачи и тръгнахме да търсим лагера им. Открихме го точно преди съмване, а когато се промъкнахме наблизо, чухме звуци на веселие. И тогава го видяхме на светлината на огъня - висок, с голяма чаша вино в ръка. Хектор. Забавляваше пияните бандити с неприлични истории, а те умираха от смях. - Хеликаон въздъхна. - Такъв ще го запомня.
- Но имаш и друга причина за това пътуване - каза египтянинът.
- Ти гадател ли си, Гершом?
- Не. Но те видях да говориш с годеницата на Хектор и чух да я наричаш богиня.
Хеликаон се засмя.
- Да, така е. Влюбен съм в нея, Гершом. Ако и тя изпитва същото към мен, искам да я направя своя жена, макар че в замяна вероятно ще трябва да предложа на Приам планина от злато.
- Ако изпитва същото? - повтори египтянинът. - Какво значение има? Купи я, независимо от това.
Хеликаон поклати глава.
- Можеш да купиш злато, ярко като слънцето, и диаманти, бледи като луната. Но не можеш да купиш слънцето. Не можеш да купиш луната.
Когато зората приближи, Лаодика се уви в шала си и излезе от двореца. Улиците бяха тихи и празни, ако се изключеха няколко бездомни кучета, ровещи за отпадъци. Тя обичаше да върви, особено в свежия утринен въздух, и вероятно познаваше града и ежедневния живот в него по-добре от всеки войник или наемник. Знаеше кой пекар прави първите пресни и ароматни самуни още преди пукването на зората. Познаваше проститутките и обичайните им места не по-зле от тези на троянските отряди. Разбираше кога се е родило първото агне в края на зимата, защото Поимен - древният овчар, благословен с четири поколения синове - отваряше единствената си делва с вино за годината и се напиваше до безсъзнание, а после преспиваше на улицата, изгонен от къщи от дребната си, но свирепа жена.
Лаодика излезе от града. Стъпките и я отведоха по моста през новия защитен ров, а после към Скамандър.
Речната долина бе потънала в тежка сива мъгла. Отвъд хълмовете все още бяха окъпани в розово, въпреки че слънцето изгряваше в небето зад гърба и. Не чуваше никакви звуци, освен кукуригането на петлите и блеенето на овце в далечината.
Приближи се към гробницата на Илос, разположена на малък хълм между града и реката. Илос бе нейният прапрадядо и герой на Троя. Хектор често идваше тук, за да говори на предшественика си, когато бе разтревожен. Затова и тя бе дошла, търсейки утеха.
Лаодика се изкачи по ниския склон и седна на ниско подрязаната трева, загледана в града. Тялото и вече не беше заето, затова мъката отново я погълна и в очите и бликнаха сълзи.
Как можеше да е мъртъв? Как можеха боговете да са толкова жестоки?
Тя го виждаше в ума си, заразителната му усмивка повдигаше духа й, докато слънцето блестеше в златото на косата му. “Беше като зората, мислеше си Лаодика. Когато влезете някъде, всичко се разведряваше.” Докато тя бе малка, Хектор винаги беше скалата, при която да дотича, когато е изплашена. И именно той би убедил Приам да позволи на Аргуриос да я вземе за своя жена.
Тогава почувства срам, а с него и тежестта на вината. Заради това, че е отишъл в Елисейските полета ли си тъжна, или мислиш за себе си?
- Съжалявам, Хектор - прошепна тя. После сълзите отново потекоха.