Повелителят на сребърния лък

Почувства докосването му и видя как дланта му нежно я гали. Топлината в стомаха й се засили.

Тя се пресегна и започна да развързва вървите, държащи нагръдника на Аргуриос на място. Силната му ръка я спря.

- Ти си царска дъщеря - напомни й той.

- Не ме ли искаш?

Лицето му почервеня.

- Никога не съм искал нещо по-силно през живота си.

- Царят няма да ни позволи да се оженим, Аргуриос. Той ще те прогони от Троя. Ще отпрати и мен. Не мога да понеса тази мисъл. Но имаме този миг. Това е нашият миг, Аргуриос!

Ръката му се отдръпна. Дори и като дете, тя бе помагала на Хектор да слага и маха бронята си. “Имам малко умения, каза си Лаодика. Но едно от тях определено е това.” Сръчно развърза вървите и Аргуриос вдигна бронята над главата си.

Той свали и колана с меча си и го постави до нагръдника, а после издърпа принцесата край кръга от камъни до гробницата на Илос, където легнаха заедно на тревата. Тогава микенецът я целуна и за известно време не направи нищо повече. Докосването му бе нежно - по-нежно, отколкото й се искаше в момента. Устните й се притиснаха към неговите, устата й изпитваше глад за него. Ръцете му загубиха колебливостта си я издърпаха роклята й над главата. Лаодика вдигна ръце, за да се измъкне от нея. След миг и двамата бяха голи. Принцесата се опиваше от усещането на топлата му кожа, докосваща се до нейната, за твърдите му мускули под пръстите й. Последва кратката болка от проникването и великолепното усещане да се слее с мъжа, когото обичаше.

По-късно лежеше замаяна от радост и удовлетворение. Беше й топло, а умът й бе вихър от срам и щастие. Малко по малко започна да усеща тревата под себе си и неравната земя, притисната в гърба й.

Лежеше с глава, опряна на рамото на Аргуриос. Осъзна, че той не е говорил от известно време. Извъртя глава, за да го погледне. Мислеше, че е заспал, но мъжът гледаше в небето с обичайното си сериозно изражение.

Лаодика внезапно се изпълни с лоши предчувствия. Дали Аргуриос не съжаляваше за постъпката си? Щеше ли сега да я изостави? Той извърна глава и я погледна. Когато видя изражението й, каза:

- Боли ли те? Нараних ли те?

- Не. Беше прекрасно. - Почувства се глупаво, но не можеше да се спре да не добави: - Беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Прислужниците ми са ми казвали… - Тя се поколеба.

- Какво са ти казвали?

- Ами.. че е болезнено и неприятно. И наистина болеше малко - призна Лаодика, - но не беше неприятно.

- Не беше неприятно - повтори той и се усмихна леко. После отново я целуна - продължително и нежно.

Тя се излегна спокойна, а всички съмнения в ума й се пиха. Очите му и казваха всичко, което имаше нужда да Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Знаеше, че този миг ще я съпровожда до края на живота й.

Внезапно тя седна, а шалът падна от голите й гърди. Посочи на изток.