Бьорнстад

Туп.

Бобо никога не е умеел кой знае какво, освен да се бие. Това е нещо, за което лесно можеш да получаваш похвали, ако си млад и в подходящо обкръжение. Той не просто е силен и отвратително корав, ами има поразително бързи реакции, като се има предвид колко тромав и бавен е по принцип. Но никога не е бил издръжлив, твърде тежък е, за да тича на дълги разстояния, затова се опитва да върви в крак с останалите маскирани фигури, без да изразходва цялата си енергия, преди да са стигнали. Знае, че тогава няма да разполага с много време да им покаже кой е наистина. Да покаже колко лоялен може да бъде, колко смел, колко самоотвержен.

Забавят крачка, когато виждат Амат. Петнайсетгодишното момче стои самó и ги чака.

– Ако не друго, има голяма пишка, щом не е побягнал да се скрие някъде – измърморва Лют.

При първия удар Амат се предпазва с ръка, но не успява да постигне много повече след това. Бобо има само няколко секунди, за да се придвижи напред от задните редици и да удари Лют в лицето с такава сила, че шалът му да хвръкне и масивното тяло на младия мъж да полети към една стена. Бобо удря с лакът друго момче, заедно с което играят хокей още откакто са се научили да карат кънки. От носа на момчето изригва кървав фонтан.

Има само няколко секунди, преди съотборниците му да осъзнаят какъв е. Предател. Амат лежи на земята, Бобо се бие като диво животно, нанася удари с глава и колене, размахва ръце като чукове. Стъпква крака на един от нападателите и чува как нещо се чупи, усеща как нечии лицеви кости поддават под юмруците му. Но накрая се огъва под превъзхождащите го по брой тела. Лют седи отгоре му, нанася удар след удар, след удар и реве в мрака: „Путка такава! Лъжлива, страхлива, шибана, малка предателска путка!“.

Туп.

Една кола спира между блоковете на около двайсет метра от тях. Вътре има някой, който очевидно не иска да се меси, но въпреки това пуска фаровете. Светлината им огрява цялата сцена. Глас в ухото на Лют крещи: „Някой идва! Да се чупим! Да се чупим!“. Няколко секунди по-късно вече ги няма. Някои ругаят, някои накуцват, но ботушите им затрополяват в нощта и изчезват.

Амат остава да лежи свит на земята дълго след това, не смее да се надява, че са се махнали. Бавно, бавно размърдва крайниците си един по един, за да провери дали има нещо счупено. Обръща се леко настрани, главата му пулсира болезнено, зрението му е замъглено, но все пак вижда съотборника си да лежи до него в снега.

– Бобо?

Лицето на огромното момче е толкова смачкано, колкото са и кокалчетата на ръцете му. Двама от нападателите определено не биха могли да избягат със собствени сили, явно са си помагали. Щом отваря уста, кръв руква от място, на което би трябвало да има преден зъб.