Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Към дома, към Германия.
Сребристо и синьо, синьо и сребристо.
Между леглата летят хартийки, а пулсът на Вернер се ускорява. Вижда фрау Елена, клекнала до печката; разбутва жаравата. Децата в креватчетата им. Юта, все още бебе, заспала в люлката си. Баща му запалва миньорския си фенер, влиза в подемника и изчезва.
Гласът на Фолкхаймер: „Ей, опасен си!“
Тялото на Вернер е като безтегловно под одеялото; дърветата зад плющящия отвор на палатката танцуват, облаците се носят на талази и той предпазливо премята крак през ръба на леглото; първо единия, после и другия.
— Ернст — казва мъжът до него. — Ернст!
Но такъв изобщо няма; болните си мълчат, американският часовой отвънка дреме. Вернер го подминава и поема през треволяците.
Вятърът моментално надува ризата му; прави я на балон, на хвърчило.
Веднъж с Юта измайсториха платноходка. Юта я боядиса — в червено, зелено, ярка, шарена, — отидоха на реката и с тържествена церемония я пуснаха. Тя пое, килната настрана, не натам, накъдето очакваха, и изчезна, засмукана от бързеите. Юта го погледна, мигайки с влажни очи и чоплейки бримките на окъсаното си пуловерче.
— Няма, недей да плачеш — й каза той. — Нищо не става от първи път. Утре ще си направим друга, по-хубава.
И май че направиха. Не е сигурен, но в спомените му има и друга лодка, по-читава. Плава известно време, докато се отдалечи, а те изостанаха. Нали така беше? Надява се, че да.
Лунната светлина блести; дрипави облаци прелитат на пресекулки над дърветата. Из въздуха се въртят листа; тревите огъват гръб пред вятъра. Но лунната светлина не мърда: лее се тихо през въздуха и облаците.
Как и защо светлината не слуша вятъра?
В другия край на полето един американец вижда момче, излязло от лазарета, да крачи пред силуетите на дърветата. Скача, вдига ръка.
— Спри! — изкрещява той. — Halt! — повтаря.
Но Вернер нагазва в едно поле и изчезва насред фонтан от пръст; мината, която настъпва, е заложена преди три месеца от собствената му армия.
Единадесет
1945 г.
Берлин
През януари 1945-а фрау Елена и последните четири момичета, останали в детския дом — близначките Хана и Зузане Герлиц, Клаудия Фьорстер и петнайсетгодишната Юта Пфениг — биват преместени от Есен в Берлин, за да работят в една машиностроителна фабрика. Десет часа на ден, шест дни седмично разглобяват тежки ковашки преси, опаковат ги в сандъци и ги товарят на железопътни вагони. Развиват, режат, мъкнат. Фрау Елена обикновено е край момичетата, в скъсано горнище от анцуг, мърморейки си нещо на френски или тананикайки детски песнички.
Живеят над един печатарски цех, в момента изоставен. Из помещенията се търкалят стотици бракувани речници, които страница по страница се топят в печката.
Вчера се топлиха с Dankeswort, Dankesworte, Dankgebet, Dankopfer.*
Днес — c Frauenverband, Frauenverein, Frauenvorsteher, Frauenwahlrecht.**
Хранят се със зеле и ечемик в заводската столова по обед; вечер висят на безкрайни опашки за провизии. Маслото се реже на микроскопични порцийки: три пъти седмично всяка получава кубче колкото половин бучка захар. Вода носят от чешма на съседната улица. Майките с деца нямат дрешки… колички… кравето мляко е в символични количества. Режат чаршафи за пелени, други използват вестници.
Поне половината от момичетата във фабриката са неграмотни и Юта им чете писмата, които получават от годениците, братята или бащите си. Понякога дори им отговаря: „А помниш ли като хапвахме шамфъстък или от онзи, лимоновия сладолед? Помниш ли, като каза…“
През цялата пролет самолетите нито една вечер не ги оставят на мира, явно имат за цел да опожарят града до основи. Повечето нощи момичетата прекарват будни, в едно претъпкано бомбоубежище в края на квартала, слушайки пукането на бетон и срутването на зидарии.
От време на време на път за фабриката виждат изпепелени мумии, хора, обезобразени до неузнаваемост. Друг път труповете нямат видими наранявания, но точно те са най-зловещите: изглеждат, сякаш всеки момент ще станат и уморено ще се повлекат с тях на работа.
Но не стават.
Веднъж Юта вижда редичка от три деца, по очи, с раници. Първата й мисъл е да им каже: „Хайде, ставайте! Тичайте на училище!“ Втората: „Може да има храна в раниците.“
Клаудия Фьорстер престава да говори; дни наред не обелва дума. Фабриката остава без материали. Говори се, че управата е напуснала, че медта, цинкът и неръждаемата стомана, които събират като къртици, се товарят на вагони, които после се лашкат из глухи линии.