Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Историческая проза » Светлината, която не виждаме
Светлината, която не виждаме - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Светлината, която не виждаме

Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:

Мари-Лор живее с баща си в Париж, близо до Природоисторическия музей, където той работи като пазител на ключовете. Когато е на шест, Мари-Лор губи зрението си. Двустранно перде. Нелечимо. Места, които са й били познати, се превръщат в лабиринти, изпълнени с опасности. Но истинската опасност предстои – войната започва и немците окупират Париж. Мари-Лор и баща й бягат в Сен Мало при чичо й. Младото момиче се бори с трудностите и постепенно става ключов агент на Съпротивата.

Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.

Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.



…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
1 ... 133 134 135 136 137 138 139 140 141 ... 154
Перейти на страницу:

Той казва:

— Много си смела.

Тя оставя кофата.

— Как се казваш?

Той й отговаря. Тя казва:

— Когато ослепях, Вернер, хората ми казваха, че съм смела. Когато изчезна папà, пак казаха, че съм смела. Каква ти смелост — това е безизходица. Нямам избор. Събуждам се сутрин и си живея живота. Ти не правиш ли същото?

Той казва:

— От доста отдавна — не. Днес за първи път. Струва ми се.

Очилата й ги няма и зениците й са като пълни с мляко, но колкото и да е странно, това не го смущава. Спомня си един израз на фрау Елена: belle laide. Посвоему прекрасна.

— Какво сме днес?

Той се оглежда. Обгорели завеси, сажди, полепнали по тавана, картон, полуоткъснат от прозореца, и анемичната светлина преди разсъмване, просмукваща се през процепите му.

— Не зная. Сутрин.

Над къщата изсвистява снаряд. Той си мисли: „Иска ми се да бъда тук с нея; завинаги.“ Но снарядът избухва някъде, къщата се разтриса и Вернер казва:

— Един мъж предаваше от твоето радио. Разкази за науката, като бях малък. Слушах ги със сестричката си.

— Това е гласът на дядо ми. Значи си слушал?

— Божичко, колко пъти! Така се радвахме…

Прозорецът засиява. Бавната оранжева светлина на изгрева се просмуква в стаята. Всичко е преходно и болезнено; всичко е само временно. Да си тук, в тази стая, горе в къщата, вън от подземието, с нея: какво безгранично щастие.

— Хапва ми се бекон — казва тя.

— Моля?

— Цяло прасе бих изяла.

Той се усмихва:

— А аз — цяла крава.

— Жената, която живееше тук и се грижеше за дома, правеше най-прекрасните омлети във вселената.

— Като бях малък — казва той, или по-точно се надява, че казва, — беряхме къпини край Рур. Аз и сестра ми. Леле, какви едри имаше!

Момичето пропълзява през гардероба, изкачва се по стълбата и се връща, стискайки очукана тенекиена консерва.

— Можеш ли да видиш каква е?

— Няма етикет.

— О, никога не е имало.

— Храна ли е?

— Дай да видим!

Един удар с тухлата и Вернер вече е продупчил капака й. Мирисът не може да се обърка с нищо: ухание, тъй сладко… тъй безобразно сладко, че той едва не припада. Каква беше думата? Pêches. Les pêches. Праскови.

Момичето се навежда напред; луничките й сякаш разцъфват, докато вдъхва аромата на консервата.

— Хайде, делим — казва тя. — Заслужи си го.

Той удря по ножа пак, изрязва капака и го подвива.

— Внимавай, остро е — казва и й подава кутията.

Тя бърка с два пръста и измъква отвътре нещо мокро, меко и хлъзгаво. Той прави същото. Първата праскова се плъзга по гърлото му като течен екстаз. Малък изгрев в устата му.

Ядат. Лочат от сиропа. Обират с пръсти вътрешността на кутията.

Птиците на Америка

Какви чудеса има в тази къща! Тя му показва предавателя на тавана: с двата акумулатора, старовремския електрофон, ръчно изработената антена, която може да се вдига и спуска покрай комина посредством хитроумна лостова система. Дори и плоча, на която, казва тя, бил записан гласът на дядо й — уроци по природознание за деца. Ами книгите! Долните етажи буквално са залети от тях — Бекерел, Лавоазие, Фишър… — ще стигнат за цял живот. Какво ли е да прекараш десет години в тази тясна, висока къща, глух за останалия свят, ровейки се в тайните й, четейки книгите, гледайки момичето.

— Мислиш ли — пита той, — че Капитан Немо е оцелял във водовъртежа?

Мари-Лор седи в коридора на петия етаж в огромното си палто, като че ли очаква влак.

— Не — казва тя. — Да. Не зная… Може би точно това е било целта — да се питаме. — Вдига глава. — Той е бил луд, разбира се. Само че ми е жал за него.

В ъгъла на чичовия й кабинет, сред тоновете от книги, Вернер открива „Птиците на Америка“. Препечатка, далеч по-скромна от тази в хола на Фредерик, но въпреки това пленителна: четиристотин триста и петдесет гравюри. Той я изнася на площадката.

— Чичо ти показвал ли ти е това?

— Какво е то?

— Птици. Птици, птици и пак птици.

Навън в двете посоки летят снаряди.

— Трябва да се махнем оттук — казва тя. Но и двамата не помръдват.

„Калифорнийска яребица.“

„Бял рибояд.“

„Фрегатен пеликан.“

Вернер вижда като на живо Фредерик — коленичил пред прозореца у тях, с нос, залепен в стъклото. Малка сива птичка, подскачаща из клоните. „Не прилича много, нали?“

— Мога ли да си скъсам една страничка?

— Може, защо не. Кога ще тръгваме?

— По обед.

— Как ще разберем кога е обед?

1 ... 133 134 135 136 137 138 139 140 141 ... 154
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)