Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
1974 г.
Фолкхаймер
Франк Фолкхаймер живее на третия етаж в нисък блок из предградията на Пфорцхайм, Германия. Гледката от общо трите прозореца на апартамента му се състои най-вече от огромен билборд, монтиран под носа му, върху корнизите на отсрещните сгради. Рекламата изобразява месна консерва, нарязана на парчета, по-високи от него, розово-червени, сивкави в краищата, с клонки от магданоз, едри като храсти. Нощем четирите унили прожектора на рекламата пълнят жилището му със странно отразено сияние.
На петдесет и една година е.
Априлският дъжд пада по диагонал в лъчите на прожекторите, синкавият екран на телевизора трепти, а Фолкхаймер влиза от кухнята в хола, навеждайки по навик глава, за да не закачи касата. Няма деца, няма животни, няма цветя… няколко книги и нищо повече. Маса, легло и фотьойл пред телевизора, в който сяда, с кутия маслени бисквити в скута си. Почва ги наред — първо маргаритките, после гевречетата, накрая детелините.
На екрана — черен кон помага на затиснат мъж да се освободи от паднало дърво.
Фолкхаймер монтира и поправя телевизионни антени. Всяка сутрин навлича синия си гащеризон, избелял на раменете, където се опъва най-много, с крачоли, които едва покриват глезените, обува огромните си черни обувки и тръгва на работа. Тъй като е достатъчно силен да мъкне тежките разтегателни стълби без чужда помощ, а и защото не обича да говори, през повечето време работи сам. Хората се обаждат до централата, за да заявят монтаж, или с оплаквания от двоен образ, смущения и снежинки, и Фолкхаймер тръгва. Снажда кабели, маха птичи гнезда или закрепва антени по мачтите.
Работата не му тежи. Само в най-ветровитите и студени дни му се иска да бъде вкъщи. Приятно му е, когато вятърът си играе, мушкайки се под яката на гащеризона, обича да гледа света отгоре, с очистеното от теченията небе, далечните заснежени хълмове, короните на градските дървета (всички еднакви, засадени едновременно след войната), искрящи от скрежта. Крачи в зимния следобед между антените, като моряк сред платна. Гледа в късната синкава светлина хората по улиците под него, бързащи да се приберат, чува случайни чайки, бели петна в градската сивота. Уютната, позната тежина на инструментите на колана му, мирисът на слаб, непостоянен дъжд и кристалният блясък на облаците по здрачаване: това са единствените моменти, в които Фолкхаймер се чувства поне отчасти в равновесие.
Но през повечето дни, особено топлите, животът го изтощава: уличното движение, графитите по стените, служебните разправии; всички мърморят за бонуси, отпуски и премии. Понякога в душните летни нощи той се събужда и с часове крачи под острата светлина на отсрещните прожектори, болен от самота. В ума му пробягват образи: стройните върхари на борове, люлеещи се от поривите на вятъра, пукането на стволовете им. Вижда пръстения под на родния си дом и паяжината от светлина, процеждаща се по изгрев между короните на смърчовете. Друг път го гонят призраци: погледите на хората, загинали от ръцете му; трябва да ги убива за втори път. Този в Лодз. Този в Люблин. Този в Радом. Този в Краков…
Дъжд в прозорците, дъжд по покрива. Преди да си легне, Фолкхаймер слиза до партера, за да провери пощенската си кутия. Не е отваряна повече от седмица и между двете рекламни листовки, банковото извлечение и няколкото сметки намира малко пакетче, изпратено от някакво дружество на ветераните в Западен Берлин.
Три предмета са снимани поотделно на един и същи бял фон, с грижливо залепени до тях картончета с номера.
14-6962. Сива войнишка мешка с два подплатени ремъка.
14-6963. Малък макет на къща, дървен, повреден.
14-6964. Тефтерче с меки корици и надпис „Въпроси“, Fragen.
Къщичката не му е позната, а мешката не се различава с нищо от милионите останали, но тефтерчето разпознава моментално. „В. П.“, с мастило, в долния ъгъл на корицата. Фолкхаймер слага двата си пръста върху снимката, сякаш да бръкне в нея и да разлисти страниците му.
Беше почти дете. Както и всички те. Даже и най-големите.
Писмото обяснява, че дружеството се опитва да върне вещите на безименни жертви от войната на близките им. Казва се, че според данните, с които разполагат, той, сержант Франк Фолкхаймер, е бил старши на отделението, в което е служил притежателят на заснетата мешка, прибрана в американския лагер за обработка на военнопленници в Берне, Франция, през 1944 година.
Знае ли на кого принадлежат вещите?
Той оставя снимките върху масата и застава с лапи на кръста. Чува вой на диференциали, ръмжене на ауспуси, дъжд по брезент. Жужене на облаци от комари. Тропот на ботуши и екзалтирани момчешки крясъци.