Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Има ли прилив?
Той надзърта в ниската кухина, преградена накрая с решетка.
— Има вода, мокро е. Хайде трябва да бързаме.
Но тя вече се промушва през портичката и слиза надолу с големите си обувки, движейки се уверено, галейки с пръсти стените, като добри приятели, с които може и да не се срещне повече. Приливът бразди повърхността на малкото езерце, мокри глезените на момичето и краищата на роклята й. Тя вади нещо от джоба на палтото си — малко, дървено — и го поставя във водата. После извиква и гласът й иззвънтява под сводовете:
— Искам да видиш дали потъна. Трябва да бъде там, в морето.
— Там е, да тръгваме!
— Значи е във водата, сигурен ли си.
— Напълно сигурен.
Тя се изкачва по стъпалата задъхана. Бутва го назад и заключва портичката. Той й подава бастунчето. Връщат се по уличката, обувките й жвакат. Под бръшляна… наляво… точно пред тях една окъсана върволичка минава през пресечката: жена, дете, двама мъже, носещи трети на носилка, и тримата — с увиснали в устите им цигари.
На Вернер му прилошава. Минута-две и коленете му ще се подкосят. Една котка седи пред тях и се лиже. Спомня си за отчаяните миньори в Цолферайн, насядали по сандъци, сковани като статуи. За хора като тях времето не струва нищо; бъчва, която чакаш бавно да изтече. А то е като жива вода, която носиш в шепите си. Пазиш го да не се разлее. Биеш се за него. Трепериш над всяка капчица.
— А сега — казва той на най-чистия френски, който успява да докара — дръж калъфката. Вдигни я. Ето, пипни стената. Тръгваш направо, стигаш една пресечка, вървиш, не спираш. Празно е. Важно е да показваш калъфката. Давай.
Тя се обръща към него и прехапва устната си.
— Ще ме застрелят.
— Не и докато носиш бяло знаме. Момиче си… има и други хора… Просто върви напред. Край стената. — Слага дланта й върху камъка, показва й. — Хайде, бързай. И не забравяй знамето.
— А ти?
— Аз… се връщам.
Тя обръща лице към него и макар да не вижда, знае, че той не издържа на погледа й.
— Няма да дойдеш с мен?
— По-добре да не ни виждат заедно.
— Как ще те търся после?
— Не знам.
Тя посяга, слага нещо в дланта му и я сгъва в юмрук.
— Сбогом, Вернер.
— Сбогом, Мари-Лор.
Момичето тръгва. На всеки няколко метра бастунчето й се сблъсква с някой съборен камък и тя с усилие ги заобикаля. Стъпка, две, спира. Стъпка, две… Бастунчето опипва, мокрият ръб на полата й се полюшва, бялата калъфка се развява. Той стои, момичето пресича, продължава по улицата и изчезва от погледа му.
Ослушва се за гласове. Изстрели.
Ще я спасят. Длъжни са!
Когато най-сетне отваря ръка, вижда в дланта си ключ. Малък железен ключ.
Шоколад
Мадам Рюел открива Мари-Лор вечерта в едно реквизирано училище. Хваща я за ръка и повече не я пуска. Има цели планини конфискуван германски шоколад в правоъгълни картонени кутии и двете ядат до пръсване.
На сутринта американците завземат крепостта и последното противовъздушно гнездо и освобождават затворените във Фор Насионал. Мадам Рюел дръпва Етиен от опашката за оформяне на документи и Мари-Лор се хвърля в прегръдките му. Полковникът, в своя подземен щаб от другата страна на реката, издържа още три дни, докато един американски самолет, модел „Локхийд Р-38 Мълния“ уцелва вентилационния отвор със запалителна бомба — шанс едно на един милион — и пет минути по-късно над бункера се издига прът с бял чаршаф; обсадата на Сен Мало приключва. Сапьорски взводове разчистват неексплодиралите взривове, военните фотографи тръгват с триножниците си, а порутените улици се оживяват от шепа хора, изпълзели от подземия и землянки във фермите наоколо. На 25 август разрешават на мадам Рюел да се върне в града, за да провери състоянието на пекарната, но Етиен и Мари-Лор потеглят в противоположната посока, към Рен, където наемат стая в хотел „Вселена“, с работещ бойлер, и с часове киснат в банята. Стъмва се; той я гледа, докато налучква пътя си към леглото, отразена в стъклото на прозореца. Стиска лицето си, после отпуска длани.
— Ще идем в Париж — казва Етиен. — Никога не съм ходил там. Ти ще ми го покажеш.
Светлина
Вернер е заловен на два километра южно от Сен Мало от трима цивилни бойци на френската съпротива, обикалящи с камион по улиците. Мислят, че са спасили дребничък белокос старец, французин. Но като чуват акцента и виждат немската пелерина под прастарата му риза, решават, че е шпионин, страхотна плячка. После разбират, че е почти дете. Водят го в един реквизиран хотел, преустроен в пункт за разоръжаване, и го предават на американските чиновници. Те го водят надолу, по някаква стълба, и той си казва: „Божичко, пак подземие!“, но спират на третия етаж, където един уморен до смърт преводач, който от месец насам денонощно приема германски пленници, записва чина и името му и му задава няколко стандартни въпроса, докато друг служител преравя и връща мешката му.