Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Пукането в ефира, после това на пушките.
„Честно ли беше да го зарежат там? Мъртъв!“
„Ей, опасен си!“
Беше дребен. С бяла коса и щръкнали уши. Мръзнеше на студа с вдигната яка и юмруци, свити в ръкавите.
Да, разбира се: знае чии са вещите.
Юта
Юта Вете преподава алгебра за шести клас в Есен: интеграли, вероятности, параболи. Всеки ден е облечена по един и същи начин: с черни панталони и найлонова риза — поред бежова, тъмносива или бледосиня. Има и яркожълта, но я облича рядко, само в по-авантюристично настроение. Кожата й е млечнобяла, косата — бяла като хартия.
Съпругът й, Алберт, е кротък, флегматичен и оплешивяващ счетоводител, чиято голяма страст е да пуска влакчета в сутерена на къщата им. Дълго време нямаха деца и Юта вече се беше примирила с това, когато един ден, на трийсет и седем годишна възраст, откри, че е бременна. Синът им, Макс, е на шест години; любител на калта, кучетата и въпросите, на които никой няма отговор. В последно време се е запалил да майстори ракети от хартия. Връща се от училище, сяда на пода в кухнята и се заема да сгъва ракети: една след друга, с непоколебима, почти плашеща отдаденост, пробвайки различни крила, опашки, носове… омагьосан от тайнството, при което нещо плоско се превръща в нещо, способно да лети.
Четвъртък следобед е, началото на юни, учебната година е почти приключила и те са на плувен басейн. Небето е покрито с воал от сиво-синкави облаци, децата крещят в плиткия край, родителите говорят, четат списания или дремят в шезлонгите си… всичко е нормално. Алберт стои до снекбара, по плувки, с кърпа, увита около широкия си ханш, и размишлява какъв сладолед да си вземе. Макс плува непохватно, пляскайки с ръце като вятърна мелница, като периодично поглежда майка си за одобрение. Като му омръзва, се увива в хавлия и се намества до нея в шезлонга. Дребен, с щръкнали уши. По миглите му блестят капчици. През облаците започва да се процежда мрак, захладнява и повечето семейства едно след друго се разотиват — пеша, с велосипеди или с градския транспорт. Макс рови в една кутия, вади чипс и хруска на всеослушание.
— Тия, да знаеш, са много яки! Нали, мамо?
— Зная, Макс.
Алберт ги връща вкъщи с малкия им „НСУ Принц 4“, съединителят тропа, Юта изважда от чантата, с която ходи на работа, един сноп контролни и се заема да ги проверява на масата в кухнята. Алберт слага вода за спагети и пържи лук. Макс взима един лист хартия от масата и се заема да сгъва.
На входната врата се почуква три пъти.
По причини, която Юта не разбира докрай, пулсът й се учестява. Върхът на молива увисва над страницата. Някой пред вратата, какво толкова — съсед, приятел или малката Ана от квартала, която идва да си играят с Макс и най-авторитетно го наставлява при осъществяването на сложни градоустройствени проекти от пластмасови кубчета. Но чукането изобщо не прилича на нейното.
Макс тръгва към вратата с ракета в ръка.
— Кой е, Макси?
Той не отговаря, което значи, че е някой, когото не познава.
Тя отива до коридора и вижда един великан на прага. Макс скръства ръце, заинтригуван и впечатлен. Ракетата се търкаля в краката му. Великанът сваля шапката си. Масивната му глава лъщи.
— Госпожа Вете?
Облечен е в сребрист анцуг, с размерите на палатка, с кафяви ивици отстрани, ципът е дръпнат чак до шията му. Вади и предпазливо подава една избеляла платнена мешка.
Хулиганите на площада. Ханс и Хериберт. Заплашителният размер на госта моментално я кара да настръхне. Това е човек, нахълтвал през врати, без да чука; не както сега при тяхната.
— Да?
— Моминското ви име е Пфениг, нали?
Още преди да кимне, преди да чуе „Имам нещо за вас“, преди да отвори мрежата за комари и да го покани, тя вече знае, че ще е нещо, свързано с Вернер.
Анцугът на великана шумоли, докато пресичат коридора. Алберт вдига очи от печката и се стряска, но казва „Здрасти!“ и „Внимавайте!“, сочейки с черпак полилея, докато гостът чевръсто отскача от него.
Предлага му да вечеря и той приема. Алберт издърпва масата от мястото й до стената и донася четвърти стол. На него великанът изглежда като една картинка от книжките на Макс: слон в самолетно кресло. Мешката, която е донесъл, чака на масичката в коридора.
Разговорът постепенно се завърта.
Пътувал е няколко часа с влак.
Дошъл е пеша от гарата.
Не иска шери, благодаря.
Макс лапа бързо, Алберт се храни бавно. Юта мушка ръце под бедрата си, за да не личи, че треперят.
— Като разбрахме адреса, попитах дали мога да ви я донеса лично. Приложили са писмо, вижте.