В капана на времето [bg]

Поех дъх и се закашлях. Фигурата на леглото не помръдна; съвсем мъничка, сгърбена форма под пухения юрган. Със сигурност ефектът на лекарството трябваше вече да е отминал и тя надали спеше след суматохата в коридора. Вероятно се преструваше, в случай че леля ѝ се е върнала. На нейно място щях да направя същото.

Обърнах се и затворих рязко вратата точно под носа на госпожа Хокинс, после се приближих до леглото.

— Аз съм. Защо не се отвиеш, преди да си се задушила?

Юрганът внезапно се разшава, Мери изскочи от него като делфин над вълните и увисна на врата ми.

— Клеър! О, Клеър! Слава Богу! Мислех, че вече няма да те видя! Чичо каза, че си в затвора! Той к-к-каза…

— Стига! — Успях да се откопча от хватката и да я отблъсна достатъчно, за да я огледам. Беше потна, със зачервено лице и рошава от криенето под завивките, но иначе изглеждаше добре. Кафявите ѝ очи блестяха широко отворени без следа от опиата и макар че беше развълнувана и изплашена, нощният сън и издръжливостта на младостта се бяха погрижили за физическите травми. Другите ме тревожеха повече.

— Не, не съм в затвора — отвърнах, за да потуша вълната от въпроси. — Явно не съм, въпреки усилията на чичо ти.

— Н-но аз му казах — започна тя, после млъкна и сведе очи — поне с-с-се опитах да му кажа, но той-той…

— Не се тревожи за това. Той е толкова разстроен, че не би чул и думичка, каквото и да му кажеш. Така или иначе няма значение. Важна си ти. Как се чувстваш? — Прибрах гъстата черна коса от челото ѝ и я огледах внимателно.

— Добре — отвърна и преглътна. — Аз… малко кървях, но спря. — Червенината отново се издигна по светлите бузи, но тя не сведе очи. — Аз… боли ме. М-м-минава ли?

— Да, минава — отвърнах внимателно. — Донесох ти няколко билки. Запарват се в гореща вода и когато настойката и изстине, можеш да я приложиш с кърпа или да седнеш в нея, ако имате вана. Ще помогне. — Извадих вързопчетата с билки от кошницата си и ги оставих на нощната ѝ масичка.

Тя кимна и прехапа устна. Явно искаше да каже още нещо, но се бореше със срамежливостта си.

— Какво има? — попитах я възможно най-спокойно.

— Ще имам ли бебе? — избълва Мери, гледаше изплашено.

— Ти каза…

— Не — отвърнах категорично. — Няма да имаш. Той не успя да… свърши. — Заключих пръсти в диплите на роклята си, усилено се надявах да съм права. Шансовете наистина бяха твърде малки, но и такива неща се случваха. Все пак нямаше смисъл да я тревожа още повече заради някаква си слаба вероятност. От тази мисъл леко ми призля. Възможно ли беше този инцидент да е отговорът на загадката около съществуването на Франк? Прогоних я, след месец щеше да стане ясно.

— Тук е горещо като в пещ — казах аз и развързах връзките на шията си, за да мога да дишам. — И задимено като в преддверието на ада, както казваше старият ми чичо. — Не знаех какво да добавя, затова станах и прекосих стаята. Дръпнах завесите и отворих прозорците.