В капана на времето [bg]

— Леля Хелън каза, че не бива никой да ме вижда — рече Мери, коленичила на леглото. — Каза, че съм опо-по-позоре-на и хората ще ме сочат с пръст по улиците, ако изляза.

— Възможно е, те са идиоти. — Върнах се при нея. — Това не означава, че трябва да се погребеш жива и да се задушиш. — Седнах и се облегнах в креслото, хладният въздух развяваше косата ми, докато измиташе дима от стаята.

Тя помълча малко, играеше си с вързопчетата с билки на масичката. Накрая ме погледна и се усмихна смело, макар че долната ѝ устна потрепваше.

— Поне няма да се омъж-ж-ж-а за виконта. Чичо каза, че вече н-н-няма да ме иска.

— Да, предполагам.

Тя кимна и се втренчи в квадратчето марля на коляното си. Пръстите ѝ не спираха да подръпват връвта, едното крайче се разхлаби и няколко прашинки златник се изсипаха на завивката.

— Аз… мис-мис-мислех за това, което ми каза, как мъжът… — Тя замълча и преглътна, една сълза капна на марлята. — Не мислех, че ще мога да понеса виконтът да направи това с мен. С-с-сега вече е свършено… и ни-ни-никой не може да го поправи и аз никога няма да го на-на-направя отново… и… и… о, Клеър. Алек вече няма да ми проговори! Вече никога няма да го видя!

Тя рухна в ръцете ми, разплака се истерично и разпръсна билките. Притиснах я към рамото си, започнах да я галя и да шепна успокояващо, макар че и аз отроних няколко сълзи, които останаха незабелязани в черния блясък на косата ѝ.

— Ще го видиш отново — прошепнах. — Разбира се, че ще го видиш. За него това няма значение. Той е добър човек.