Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Серьожа — каза тя, щом гувернантката излезе от стаята, — това е лошо, но вече няма да правиш така, нали? Обичаш ли ме?
Тя чувствуваше, че очите й се наливат със сълзи. „Нима мога да не го обичам? — казваше тя, като надничаше в изплашения му и едновременно зарадван поглед. — И нима той ще бъде на страната на баща си, за да ме накаже? Нима не ще се съжали над мене?“ Сълзите вече течаха по лицето й и за да ги скрие, тя изведнъж стана и почти изтича на терасата.
След буреносните дъждове през последните дни бе настъпило студено, ясно време. Въпреки яркото слънце, което се промъкваше през измитите листа, във въздуха беше хладно.
Тя потрепери и от студа, и от вътрешния ужас, които с нова сила я обгърнаха на чистия въздух.
— Иди, иди при Mariette — каза тя на Серьожа, който бе тръгнал подире й, и закрачи по сламената рогозка на терасата. „Нима те няма да ми простят, няма да разберат, че не можеше да бъде другояче?“ — каза си тя.
Когато се спря и погледна поклащащите се от вятъра върхове на трепетликата с измити, ярко блестящи на студеното слънце листа, тя разбра, че няма да й простят, че сега всичко и всички ще бъдат безмилостни към нея, както това небе, както тая зеленина. И отново почувствува, че в душата й нещо започва да се раздвоява. „Не трябва, не трябва да мисля — каза си тя. — Трябва да се стягам за път. Къде? Кога? Кого да взема със себе си? Да, с вечерния влак, за Москва. Анушка и Серьожа и само най-необходимите неща. Но преди това трябва да пиша и на двамата.“ Тя бързо влезе в къщи, в кабинета си, седна до масата и писа до мъжа си:
„След онова, което стана, не мога повече да остана в къщата ви. Заминавам и вземам сина си. Не познавам законите и затова не зная при кого от родителите трябва да остане синът; но го вземам, защото не мога да живея без него. Бъдете великодушен, оставете ми го.“
Дотук тя пишеше бързо и естествено, но апелът към великодушието му, което тя не признаваше у него, и необходимостта да завърши писмото си с нещо трогателно, я спряха:
„Не мога да говоря за вината и разкаянието си, защото…“
Отново се спря, понеже не намираше връзка между мислите си. „Не — каза си тя, — не трябва нищо“ — и скъса писмото, след това го преписа, като изхвърли израза за великодушието и го запечата.
Друго писмо трябваше да пише до Вронски. „Аз казах на мъжа си“ — написа тя и дълго седя, защото нямаше сили да пише по-нататък. Това беше така грубо, така неженствено. „И после, какво ли мога да му пиша?“ — каза си тя. Отново руменина от срам покри лицето й, спомни си за неговото спокойствие и чувството на яд към него я накара да разкъса на дребни парченца листа с написаното. „Не трябва нищо“ — каза си тя и като отмести бювара, качи се на горния етаж, каза на гувернантката и слугите, че заминава днес за Москва, и веднага започна да прибира нещата си.
XVI
Из всички стаи на вилата шетаха прислужници, градинари и лакеи, които изнасяха нещата. Гардеробите и скриновете бяха разтворени: на два пъти ходиха за въжета в дюкянчето; по пода се търкаляха вестници. Два сандъка, вързопи и свързани одеяла бяха свалени в антрето. Каретата и два файтона стояха пред външния вход. Ана, която, докато прибираха нещата, бе забравила вътрешната си тревога, бе застанала пред масата в кабинета и стягаше пътната си чанта, когато Анушка й обърна внимание върху шума от приближаваща се каляска. Ана погледна през прозореца и видя на външната стълба куриера на Алексей Александрович, който звънеше на входната врата.
— Иди виж какво има — каза тя и със спокойна готовност за всичко седна в едно кресло и сложи ръце на коленете си. Лакеят донесе един дебел плик, подписан от ръката на Алексей Александрович.
— На куриера е заповядано да занесе отговор — каза той.
— Добре — каза тя и щом лакеят излезе, с треперещи пръсти разтвори писмото. От него падна връзка залепени с бандерол напрегънати банкноти. Тя извади писмото и започна да го чете от края. „Направих приготовления за пренасянето ви, придавам значение на изпълняването на молбата ми“ — прочете тя. Зачете по-нататък, върна се, прочете всичко и още веднъж изчете цялото писмо отначало. Когато свърши, почувствува, че й е студено и че я е сполетяло такова страшно нещастие, каквото не бе очаквала.
Сутринта тя се разкайваше, че е казала всичко на мъжа си, и желаеше само едно — тия думи да не бяха казани. И ето в това писмо се признаваше, че тия думи не са били казани, и й се даваше онова, което тя искаше. Но сега писмото й се виждаше по-ужасно от всичко, каквото тя можеше да си представи.