Ана Каренина

Искаше й се да го попита де е господарят му. Искаше й се да се върне и да му изпрати писмо, за да дойде той при нея или тя да отиде при него. Но не можеше да направи нито първото, нито второто, пито третото: напред вече се чуваха звънците, с които съобщаваха за пристигането й, и лакеят на княгиня Тверская бе застанал вече полуобърнат до разтворената врата, като я чакаше да мине за вътрешните стаи.

— Княгинята е в градината, сега ще й доложат. Не бихте ли искали да заповядате в градината? — доложи друг лакей в другата стая.

Положението на нерешителност и на неяснота беше все същото, както и у дома й; дори още по-лошо, защото не можеше да предприеме нищо, не можеше да види Вронски, а трябваше да остане тук, в една чужда и толкова различна на настроението й компания; но тя беше в тоалет, който знаеше, че й отива; не беше сама, беше заобиколена от оная обикновена тържествена обстановка на безделие и й беше по-леко, отколкото у дома й; нямаше нужда да измисля какво да прави. Всичко ставаше от само себе си. Когато срещна идващата към кея Бетси в бял тоалет, който я порази с елегантността си, Ана й се усмихна както винаги. Княгиня Тверская вървеше с Тушкевич и една нейна роднина — госпожица, която за голямо щастие на провинциалните родители, прекарваше лятото у знаменитата княгиня.

Навярно у Ана имаше нещо особено, защото Бетси веднага забеляза това.

— Лошо спах — отвърна Ана, като се взираше в лакея, който идваше насреща им, и както се сети тя, носеше бележката на Вронски.

— Колко се радвам, че дойдохте! — каза Бетси. — Уморена съм и току-що се канех да изпия чаша чай, докато дойдат те. А вие — обърна се тя към Тушкевич, — ако искате, идете с Маша да опитате крокетгроунда там, дето се объркахте. Ние пък ще успеем да си поприказваме от сърце, докато пием чай, we’ll have a cosy chat41, нали? — усмихната се обърна тя към Ана, като стаена ръката й, в която Ана държеше слънчобрана си.

— Още повече, че аз не мога да остана у вас за дълго; трябва да отида у старата Вреде. Сто години вече й обещавам — каза Ана, за която лъжата, чужда на природата й, бе станала не само обикновена и естествена в обществото, но дори й правеше удоволствие.

Защо каза това, за което преди един миг не мислеше, тя никак не би могла да обясни. Каза го само защото Вронски нямаше да дойде, а тя трябва да си запази свободата и да се опита някак да го види. Но защо именно спомена старата фрейлина Вреде, при която трябвало да отиде, както и при много други, тя не би могла да обясни, а същевременно, както се разбра отпосле, измисляйки най-хитри средства, за да се срещне с Вронски, тя не можеше и да измисли нещо по-хубаво.

— Не, няма да ви пусна по никой начин — отвърна Бетси, като се взираше внимателно в лицето на Ана. — Право да ви кажа, бих се обидила, ако не ви обичах. Вие сякаш се страхувате, че моето общество може да ви компрометира. Моля, донесете ни чая в малката приемна — каза тя, като присвиваше очи както винаги, когато се обръщаше към лакея. Тя взе от него бележката и я прочете. — Алексей ни направи номер — каза тя на френски, — пише, че не може да дойде — прибави с такъв естествен и прост тон, сякаш никога не можеше да й мине през ума, че Вронски може да има за Ана някакво друго значение освен като играч на крокет.