Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Ана прочете бележката и тежко въздъхна.
— Не ми трябва нищо, нищо — каза тя на Анушка, която разместваше стъкленичките и четчиците върху тоалетната й масичка. — Иди си, аз ще се облека ей сега и ще изляза. Не ми трябва нищо, нищо.
Анушка излезе, но Ана не започна да се облича, а седеше в същото положение, отпуснала глава и ръце, и от време на време потреперваше с цялото си тяло, сякаш искаше да направи някакво движение, да каже нещо, и пак утихваше. Тя повтаряше непрестанно: „Боже мой! Боже мой!“ Но нито „Боже“, нито „мой“ имаха някакъв смисъл за нея. Мисълта да търси помощ за положението си в религията, въпреки че никога не бе се съмнявала в религията, в която бе възпитана, беше за нея така чужда, както да търси помощ от самия Алексей Александрович. Тя предварително знаеше, че помощта на религията е възможна само при условие, че се отрече от онова, което беше за нея целият смисъл на живота. Не само й беше тежко, но започна да изпитва страх от това ново душевно състояние, което не би изпитвала никога. Чувствуваше, че в душата й всичко започва да се раздвоява, както понякога се раздвояват предметите пред уморените очи. Понякога не знаеше от какво се страхува и какво иска. Дали се страхува и желае това, което беше, или онова, което ще бъде, и какво именно иска — тя не знаеше.
„Ах, какво правя аз?“ — каза си тя, почувствувала изведнъж болка и от двете страни на главата. Когато се опомни, видя, че държи с две ръце косите си при слепите очи и ги стиска. Скочи и започна да крачи из стаята.
— Кафето е готово и мамзел и Серьожа чакат — каза Анушка, когато се върна пак и пак завари Ана в същото положение.
— Серьожа ли? Какво прави Серьожа? — изведнъж се оживи и попита Ана, като за пръв път през цялата сутрин си спомни за съществуването на сина си.
— Май се е провинил в нещо — усмихнато отвърна Анушка.
— В какво се е провинил?
— В ъгловата стая сте имали праскови; та, струва ми се, той изял една скришом.
Напомнянето за сина й изведнъж извади Ана от безизходното положение, в което се намираше. Тя си спомни за оная донейде искрена, макар и много преувеличена роля на майка, която живее за сина си, с каквато тя бе се нагърбила през последните години, и с радост почувствува, че в това състояние, в което се намира сега, тя има една държава, независима от положението, в което ще се озове спрямо мъжа си и спрямо Вронски. Тая държава е синът й. В каквото и положение да се озове, тя не може да остави сина си. Дори ако мъжът й я опозори и я изпъди, дори ако Вронски охладнее към нея и продължи да води свой независим живот (тя пак помисли с жлъч и укор за него), тя не може да остави екна си. Тя има цел в живота. И трябва да действува, да действува, за да си осигури това положение със сина, за да не й го отнемат. Дори трябва да действува по-бързо, докато не са й го отнели. Трябва да вземе сина си й да замине. Ето първото нещо, което трябва да направи сега. Тя трябва да се успокои и да излезе от това мъчително положение. Мисълта за пряката й работа, свързана със сина й, мисълта, че трябва веднага да замине някъде с него, й даде това успокоение.
Тя се облече бързо, слезе в долния етаж и с енергични крачки влезе в приемната, дето обикновено я чакаха кафето и Серьожа с гувернантката. Серьожа, цял в бяло, стоеше до масата под огледалото приведен, със склонена глава и с израз на напрегнато внимание, който тя познаваше и по който той приличаше на баща си, правеше нещо с донесените от него цветя.
Гувернантката имаше особено строг вид. Серьожа пронизително, както се случваше често с него, извика: „А, мамо!“ — и се спря нерешително: да отиде ли да я поздрави и да хвърли цветята, или да довърши венеца и да отиде с цветята.
Гувернантката поздрави и надълго и нашироко започна да разправя за направената от Серьожа пакост, но Ана не я слушаше; тя мислеше дали да вземе и нея със себе си. „Не, няма да я взема — реши тя. — Ще замина сама със сина си.“
— Да, това е много лошо — каза Ана, улови сина си за рамото, погледна го, но не със строг, а с плах поглед, който смути и зарадва момчето, и го целуна. — Оставете го с мене — каза тя на учудената гувернантка и без да пусне ръката на сина си, седна до масата, на която бе приготвено кафето.
— Мамо! Аз… аз… няма… — каза той, като се мъчеше да разбере от израза й какво го очаква за прасковата.