Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Колко бих искала да познавам и другите така, както познавам себе си! — сериозно и умислено каза Ана. — Дали съм по-лоша от другите, или съм по-добра? Мисля, че съм по-лоша.
— Ужасно дете, ужасно дете! — повтори Бетси. — Но ето ги и тях.
XXIII
Чуха се стъпки и мъжки глас, след това женски глас и смях и най-после влязоха очакваните гости: Сафо Щолц и един сияещ, пращящ от здраве млад човек, така нареченият Васка. Ясно беше, че много му е понесло храненето със сурово говеждо, трюфели и бургундско вино. Васка се поклони на дамите и ги погледна, но само за миг. Той влезе след Сафо в приемната и тръгна подире й, сякаш беше вързан за нея, и не сваляше от нея искрящите си очи, сякаш искаше да я изяде. Сафо Щолц беше блондинка с черни очи. С високите токчета на обувките си тя влезе със ситни, пъргави крачки и силно, мъжки стисна ръка на дамите.
Ана не бе виждала още нито веднъж тая нова знаменитост и бе поразена както от хубостта й, така и от оная крайност, до която бе доведен тоалетът й, и от смелостта на маниерите й. От свои и чужди нежнозлатисти коси на главата й бе издигнат такъв ешафодаж, че по големина главата й се равняваше на стройно изпъкналия и твърде открит отпред бюст. А стремителността й напред беше такава, че при всяко движение изпод роклята й се очертаваха формите на коленете и горната част на крака и неволно изникваше въпросът къде отзад, в тая стъкмена люлееща се планина, завършва същинското й, малко стройно тяло, толкова оголено горе и толкова скрито отзад и долу.
Бетси побърза да я запознае с Ана.
— Можете ли да си представите, ние без малко щяхме да прегазим двама войника — веднага започна да разправя тя, като намигаше, усмихваше се и отдръпваше назад опашката си, която отведнъж бе попрехвърлила на едната страна. — Пътувахме с Васка… Ах, да, вие не се познавате. — И тя представи младия човек, като каза фамилното му име, изчерви се и се засмя звучно на грешката си, сиреч на това, че пред една непозната бе го нарекла Васка.
Васка още веднъж се поклони на Ана, но не й каза нищо. Той се обърна към Сафо:
— Изгубихте облога. Ние дойдохме по-рано. Плащайте — усмихнато каза той.
Сафо се засмя още по-весело.
— Не сега — каза тя.
— Все едно, ще го получа после.
— Добре, добре. Ах, да! — изведнъж се обърна тя към домакинята. — Хубава работа… Бях забравила… Доведох ви гост. Ето го.
Неочакваният млад гостенин, когото Сафо бе довела и за когото бе забравила, беше обаче такъв важен гостенин, че въпреки неговата младост и двете дами станаха да го посрещнат.
Това беше новият поклонник на Сафо. Сега и той ходеше по петите й като Васка.
Скоро дойдоха княз Калужски и Лиза Меркалова със Стремов. Лиза Меркалова беше слаба брюнетка с източен ленив тип лице и прелестни, загадъчни, както казваха всички, очи. Нейният тъмен тоалет (Ана веднага забеляза и оцени това) напълно отговаряше на хубостта й. Колкото Сафо бе сурова и стегната, толкова Лиза беше мека и отпусната.
Но според вкуса на Ана Лиза беше много по-привлекателна. За нея Бетси казваше на Ана, че си е присвоила тон на наивно дете, но когато Ана я видя, почувствува, че това не е истина. Тя действително беше наивна, покварена, но мила и кротка жена. Наистина тонът й беше същият като на Сафо; също както след Сафо, и след нея ходеха като зашити и я изпиваха с очи двама поклонници, единият млад, а другият старец; по в нея имаше нещо такова, което стоеше по-високо от онова, което я заобикаляше — в нея имаше блясък на истински брилянт между стъкла. Тъкмо тоя блясък светеше в прелестните й, наистина загадъчни очи. Умореният и същевременно страстен поглед на тия заобиколени с тъмен кръг очи поразяваше със съвършената си искреност. Надникнеше ли в тия очи, всекиму се струваше, че я е познал цяла и след като я познаеше, не можеше да не я обикне. Когато тя видя Ана, цялото й лице изведнъж светна в радостна усмивка.
— Ах, колко се радвам, че ви виждам! — каза тя и пристъпи към нея. — Вчера на надбягванията тъкмо се канех да дойда при вас и вие си отидохте. А ми се искаше толкова много да ви видя именно вчера. Нали беше ужасно? — каза тя, като гледаше Ана със своя поглед, който сякаш откриваше цялата й душа.