Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Той е прав! Прав е! — рече тя. — Разбира се, той е винаги прав, той е християнин, великодушен! Да, низки, гнъсни човече! И това нещо никой освен мене не разбира и няма да разбере, а пък аз не мога да го обясня никому. Те казват: религиозен, нравствен, честен, умей човек; но не виждат това, което аз съм видяла. Не знаят как цели осем години той е потискал живота ми, потискал е всичко живо в мене и нито веднъж не е помислил, че и аз съм жив човек, който има нужда от любов. Не знаят как на всяка крачка ме е обиждал и е бил доволен от себе си. Аз ли не съм се мъчила, и то е всичките си сили, да намеря оправдание на живота си? Аз ли не съм се опитвала да го обичам, да обичам сина си, когато не можеше вече да обичам мъжа си? Но дойде време и аз разбрах, че не мога вече да се лъжа, че и аз съм жив човек, че не съм виновна, че Бог ме е създал, за да обичам и да живея. И сега какво? Да бе убил мене, да бе убил него, бих понесла всичко, всичко бих простила, но не, той…“
„Как не можах да отгатна какво ще направи? Той ще направи онова, което е свойствено на низкия му характер. Ще си остане прав, а мене, падналата, ще погуби още по-жестоко, още по-подло…“ „Сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син“ — спомни си думите от писмото му. „Това е заплаха, че ще ми отнеме сина и навярно то може да стане според глупавия им закон. Но нима аз не зная защо той казва това? Той не вярва дори в моята любов към сина ми или презира (както винаги се е надсмивал) това мое чувство; но той знае, че не ще захвърля, не мога да захвърля сина си, че без сина ми за мене няма живот дори с оня, когото обичам, и че ако оставя сина си и избягам от него, ще постъпя като най-окаяна, паднала жена — той знае това нещо и знае, че не ще имам сили да го направя.“
„Нашият живот трябва да продължи както досега“ — спомни си тя друга фраза от писмото му. „Но тоя живот беше мъчителен и по-рано, а напоследък беше ужасен. А какъв ще бъде сега? И той знае всичко това, знае, че не мога да се разкайвам, задето дишам, задето обичам; знае, че от това няма да излезе нищо друго освен лъжа и измама; но той има нужда да продължава да ме измъчва. Аз го познавам, зная, че той плава и се наслаждава в лъжата, както рибата във водата. Но не, аз няма да му доставя тая наслада, ще разкъсам тая негова паяжина от лъжа, в която иска да ме уплете; да става, каквото ще. Всичко друго е за предпочитане пред лъжата и измамата!“
„Но как? Боже мой! Боже мой! Дали е имало някога друга жена, така нещастна като мен?…“
— Не, ще я разкъсам, ще я разкъсам! — извика тя и скочи, като сдържаше сълзите си. И тя пристъпи до писмената маса, за да му напише друго писмо. Но дълбоко в душата си вече чувствуваше, че няма да има сили да разкъса нищо, няма да има сили да излезе от това по-раншно положение, колкото и лъжливо и безчестно да е то.
Седна до писмената маса, но вместо да пише, облакъти се на масата, отпусна глава на ръцете си и заплака, като хълцаше и тресеше гърдите си, както плачат децата. Плачеше, защото мечтата й да се изясни, да се определи положението й бе разбита завинаги. Тя знаеше предварително, че всичко ще си остане постарому и дори много по-лошо, отколкото постарому. Чувствуваше, че онова положение в обществото, от което се ползуваше и което сутринта й се виждаше така нищожно, че това положение й е скъпо, че не ще има сили да го промени с позорното положение на жена, която е оставила мъжа си и сина си и се е свързала с любовника си; че колкото и да се мъчи, няма да стане по-силна от себе си. Никога не ще изпита свободата на любовта, а завинаги ще си остане паднала жена, която, под заплахата да бъде изобличена всеки миг, мами мъжа си заради позорните връзки с един чужд, свободен човек, с когото не може да живее заедно. Тя знаеше, че така и ще бъде, и същевременно това бе така ужасно, че не можеше да си представи дори как ще завърши всичко това. И тя плачеше, без да може да се сдържи, както плачат наказаните деца.
Чуха се стъпките на лакея, които я накараха да се опомни, и като закри лицето си от него, тя се престори, че пише.
— Куриерът чака отговора — доложи лакеят.
— Отговора ли? Да — каза Ана, — нека почака. Ще ти позвъня.
„Какво мога да му пиша? — мислеше тя. — Какво мога да реша сама? Какво зная? Какво искам? Какво обичам?“ И отново почувствува, че нещо в душата й се раздвоява. Отново се изплаши от това чувство и се залови за първия представил й се предлог, който би могъл да я отвлече с нещо от мислите за себе си. „Трябва да видя Алексей (така тя мислено наричате Вронски), само той може да ми каже какво да правя. Ще отида у Бетси; там може би ще го видя“ — каза си тя, като забрави напълно, че още вчера, когато бе му казала, че няма да отиде у княгиня Тверская, той отговори, че в такъв случай и той няма да отиде. Приближи се до масата, писа на мъжа си: „Получих писмото ви. А.“ — и като позвъни, даде писмото на лакея.