Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— В Кенилуърт, момичето ми — незабавно и самоуверено отговори графинята. — Искам да видя тези тържества, тези великолепни тържества, чиято подготовка е развълнувала цялата страна. Мисля, че когато кралицата на Англия гостува в дома на моя съпруг, присъствието на графиня Лестър няма да бъде неподходящо.
— Ще моля бога да се окажете желан гост! — изтърва се Джанет.
— Ти злоупотребяваш със сегашното ми положение, Джанет, и забравяш своето — рече ядосано графинята.
— Нито едното, нито другото обвинение е вярно, скъпа госпожо — отвърна натъженото момиче. — Нима забравихте, че благородният граф най-строго заповяда да се пази в тайна брака ви тъкмо за да не загуби благосклонността на кралицата? Как тогава можете да мислите, че вашето неочаквано появяване в замъка при това положение на нещата и в присъствието на кралицата би било желано от съпруга ви?
— Значи, ти смяташ, че ще го посрамя! — възкликна графинята. — Пусни ръката ми, ще се оправя и без твоята помощ, и без твоите съвети.
— Не ми се сърдете, милейди — отвърна примирително Джанет, — и ми позволете да ви прикрепям, тъй като пътят е лош, пък и вие не сте свикнали да ходите в тъмно.
— Щом мислиш, че мога да посрамя съпруга си — продължи все още сърдито графинята, — значи, допускаш, че лорд Лестър е способен да одобри или може би сам да поощри нечестните действия на твоя баща и на Варни! Аз обаче ще разкажа всичко на моя добър граф!
— В името на бога, милейди, пощадете баща ми в оплакването си! Нека моите услуги, колкото и скромни да са те, изкупят вината му!
— Бих била несправедлива, мила Джанет, ако постъпя другояче — отвърна графинята, като отново възприе предишния ласкав и доверчив тон в обръщението си към своята вярна прислужница. — Бъди сигурна, Джанет, че няма да навредя на твоя баща нито с една дума. Ти виждаш, мила, че аз желая само едно — да потърся закрилата на моя съпруг. Напускам жилището, което той ми бе предназначил, само поради подлостта на хората, които ме заобикалят, но в нищо друго няма да наруша неговите заповеди. Ще се доверя единствено на него и единствено той ще ме защити. Без негово съгласие никому няма да издам тайната на съюза, който свързва сърцата и съдбите ни. Искам да го видя, за да чуя от неговите уста нарежданията за това, какво трябва да правя по-нататък. Не се опитвай да ме разубеждаваш, Джанет, защото само ще затвърдиш решението ми. Ще ти призная истината: реших без никакво отлагане да узная съдбата си, и то от устата на моя съпруг. А най-верният път да постигна целта си е да го намеря в Кенилуърт.
Джанет бързо премисли всички трудности и усложнения, с които можеше да се сблъска нейната нещастна господарка. Тя беше склонна вече да промени първоначалното си мнение, стигайки до убеждението, че щом графинята е напуснала дома, в който я бе затворил мъжът й, неин пръв дълг е да отиде при него и да му обясни причините за постъпката си. Джанет знаеше колко много държеше графът да запази в тайна своя брак и затова разбираше, че всяка стъпка, предприета от графинята без негово разрешение, която би могла да доведе до разкриването на тази тайна, неизбежно ще предизвика гнева на съпруга й. Ако се върнеше в бащиния си дом, без да признае открито положението си, би опетнила името си; ако пък признаеше всичко, би могла да причини безвъзвратно скъсване с мъжа си. В Кенилуърт тя можеше да се обясни с него. Макар че не изпитваше същото доверие в графа, както господарката си, Джанет все пак не допускаше, че той е способен на съучастие в такива долни и ужасни постъпки, до каквито можеха да прибягват неговите подчинени — от чиято власт сега бягаше графинята, — за да предотвратят оплакванията й от тяхното отношение към нея. Дори и в най-лошия случай — ако графът й откажеше справедливост и закрила и графинята решеше да разкаже открито за сторените й злини — тя би могла да намери там защитник в лицето на Тресилиан и съдник — в лицето на кралицата. Джанет бе доловила това в краткия си разговор с Уейланд, ето защо се примири с намерението на графинята да отиде в Кенилуърт, но я предупреди да бъде много предпазлива, когато уведомява графа за пристигането си.
— А ти самата беше ли предпазлива, Джанет? — попита графинята. — Не откри ли тайната ми на човека, на когото сега трябва да се доверя?
— От мен той не научи нищо — отвърна Джанет. — Не смятам обаче, че знае за вашето положение нещо повече от онова, което предполагат всички други.
— А какво е то?
— Че сте напуснали бащиния си дом… Но вие пак ще ми се разсърдите, ако продължа — рече Джанет и замлъкна.
— Няма да ти се разсърдя, Джанет. Продължавай, аз трябва да се науча да понасям с твърдост лошите слухове, които сама предизвиках с моето безумие. Хората сигурно мислят, че съм напуснала бащиния си дом, за да търся порочни наслаждения. Тази заблуда скоро ще бъде разяснена. Наистина ще бъде, защото аз или ще живея с чисто лице, или изобщо ще престана да живея. Значи, ме считат за любовница на Лестър?