Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Как разбра, че е гроб?
Ганелон се ухили.
— Когато в една дупка има трупове, обикновено така я наричат. Беше съвсем плитка и аз поразрових наоколо с пръчка. Вътре има четири трупа — на трима мъже и на жена.
— Отдавна ли са умрели?
— Напротив. Според мен, преди не повече от няколко дни.
— Както ги намери ли ги остави?
— Аз не съм глупак, Коруин.
— Извинявай. Но ти ме разтревожи с тази история. Абсолютно нищо не разбирам.
— Очевидно са причинили някакви неприятности на Бенедикт и той им го е върнал тъпкано.
— Възможно е. Как изглеждат? От какво са умрели?
— Във външния им вид няма нищо особено. На средна възраст. Гърлата им са прерязани… с изключение на единия, който е намушкан в корема.
— Странно. Да, хубаво е, че скоро си тръгваме. Имаме си достатъчно свои проблеми, за да се забъркваме и в местните.
— Съгласен съм. Затова, хайде да си лягаме.
— Ти върви. Аз още не съм напълно готов.
— Послушай собствения си съвет и легни да поспиш — рече той и се обърна към къщата. — Недей да седиш и да се тревожиш.
— Няма.
— Лека нощ, тогава.
— До сутринта.
Загледах го как се връща по алеята. Прав беше, разбира се, но още не бях готов да предам съзнанието си на съня. Премислих отново плановете си, за да съм сигурен, че няма нещо, което да не съм догледал, довърших си коняка и оставих чашата върху пейката. После станах и тръгнах да се разхождам, а зад мен оставаше следа от тютюнев дим. Луната продължаваше да огрява слабо околността и до утрото имаше поне няколко часа. Твърдо бях решил да прекарам остатъка от нощта на открито и смятах да си намеря хубаво местенце за дремване.
Естествено, запътих се надолу по алеята и се озовах сред групичката фиданки. Като поразместих листата, видях следите от неотдавнашно разкопаване, но не бях в настроение да се занимавам с ексхумация на лунна светлина и приех с пълна готовност думите на Ганелон за онова, което бе намерил. Дори не бях сигурен защо отидох там. Заради някакво патологично любопитство, предполагам. Все пак, поне се отказах от идеята да легна някъде наоколо.
Запътих се към северозападния край на градината, като търсех място, което да не се вижда от къщата. Живият плет беше висок, а тревата бе избуяла, мека и ухаеше приятно. Постлах плаща си, седнах на него и си събух ботушите. Протегнах крака върху хладната трева и въздъхнах.
Още малко, помислих си аз. Сенки — диаманти — оръжие — Амбър. Вече съм на път. Преди година гниех в тъмницата и толкова често пресичах напред и назад границата между здравия разум и лудостта, че едва не я изтрих. Сега бях свободен, силен, целенасочен и разполагах с готов план. Сега отново бях заплаха и то много по-смъртоносна от преди. Този път не бях обвързан с ничии чужди планове. Сам носех отговорността за своя успех или провал.
Усещането беше чудесно, каквито бяха и тревата, и погълнатия алкохол, който сега се разливаше из тялото ми и ме стопляше с приятния си огън. Изчистих си лулата, прибрах я, протегнах се, прозях се и се приготвих да поспя.
Изведнъж долових помръдване в далечината, надигнах се на лакът и съсредоточих вниманието си натам. Не се наложи да чакам дълго. По пътеката бавно се движеше някаква фигура, от време на време поспираше и пак тихо продължаваше. Под дървото, където бяхме седели с Ганелон, изчезна и дълго време не се появи. После направи още няколко крачки, спря и сякаш се загледа в моята посока. След което тръгна към мен.
Докато минаваше край близкия храст и излизаше от сенките, лицето й изведнъж бе огряно от лунната светлина. Очевидно съзнавайки това, тя се усмихна по посока към мен, забави крачка с приближаването си, спря съвсем, когато ме достигна.
— Явно къщата не ти допада, принц Коруин — каза Дара.
— Напротив — рекох. — Просто нощта е толкова прекрасна, че изкуши любителя на природата в мен.
— Нещо трябва да те е изкушило и миналата нощ — подхвърли тя, — въпреки силния дъжд. — Дара се настани до мен върху плаща ми. — И нея ли прекара на открито?
— Бях навън — отвърнах, — но не спах. Всъщност, не съм си лягал, откакто се видяхме миналия път.
— Къде беше?
— На брега, пресявах пясък.
— Звучи угнетително.