Конспирацията „Моцарт“ [bg]

Беше вечер, навън валеше пороен дъжд, в комина свиреше вятър. Оливър се бе възползвал от седмичния си отпуск, за да се впусне, както сам се бе изразил, в „търсене на физическа красота, която да хармонира с душевните му нагласи“. Ричард Луелин се бе оттеглил в личния си кабинет на горния етаж, където прекарваше голямата част от времето си, заровен в стари книги и вестници.

Останали сами долу, Бен и Лай бяха приседнали край буйния огън, който той бе разпалил в камината, и бяха разговаряли тихичко в течение на часове. Това бе вечерта на тяхната първа целувка. Бяха последвали и други, но не много.

Усмихвайки се на себе си, той се върна към настоящето. Загледа се в нея, докато отблясъците от огъня пробягваха по страните й. Нито времето, нито славата я бяха променили.

— За какво си мислиш? — попита той.

Лай се извърна и го погледна.

— Мислех си за теб — отвърна тя.

— Какво за мен?

— Дали си се женил, дали си срещнал някоя…

Той замълча за момент.

— За мен е трудно да създам семейство при живота, който водя. А и си мисля, че не съм от онези, които ще се заседят на едно място.

— Значи не си се променил.

Думите й го жегнаха, но той не отговори.

— Толкова дълго те мразих — продължи тихо тя, вперила поглед в пламъците, — след всичко, което ми причини.

Бен продължи да мълчи.

— Защо не дойде онази вечер? — настойчиво попита тя, като се извърна с лице към него.

Той въздъхна и помълча още известно време, преди да отговори:

— Не знам. — Самият той често си задаваше този въпрос.

— Аз те обичах — каза тя.

— И аз те обичах — отвърна той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Но повече обичаше полка си…

— Бях млад, Лай. Струваше ми се, че знам какво искам.

Тя отново се загледа в огъня.

— Онази вечер, след като падна снегът, те чаках. Бях така развълнувана. Беше моят дебют. Мислех, че си сред публиката, пях за теб с цялото си сърце. Ти беше обещал, че ще дойдеш в гримьорната да ме вземеш за партито. Но така и не дойде. Просто изчезна.

Той не се сещаше какво да й каже.

— Наистина разби сърцето ми — продължи тя. — Може би дори не го съзнаваш.

Той се пресегна и я докосна по рамото.

— През цялото време чувствах вина за това, което направих. Така и не успях да го изтрия от съзнанието си и оттогава много често си мисля за теб.