Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Второто съобщение беше от един мой добър приятел, всъщност може би единствения ми приятел, когото избягвах, откакто се бях свързал с Макгроу. Казваше се Тацухико Ишикура, Тацу, и се бяхме запознали във Виетнам, където го бяха пратили от Кейсацучо, японското ФБР, да се учи на антитерористични стратегии. Сближихме се, понеже бяхме единствените японскоговорещи в радиус от хиляди километри, и откакто се бях върнал в Токио, се бяхме виждали няколко пъти. Беше добър човек — по-умен от началниците си, як като булдог и два пъти по-упорит, пък и адски забавен, когато си позволеше повечко саке и започнеше да се жалва от шефовете си. Липсваше ми. Майка ми беше починала, баща ми все повече избледняваше в детските ми спомени, нямах братя и сестри, нито други близки роднини, и се чувствах по-сам и от сирак. Чувствах се изоставен, захвърлен на безлюден остров, способен на всичко, защото вече никой не ме познава, никой не ми обръща внимание. Нуждаех се от връзка с някого или с нещо — съзнавах го, макар и още двайсетгодишен. Само че Тацу беше ченге и работеше за Макгроу, а движението с ченгета не ми се струваше особено разумна комбинация от едновременни връзки. Съжалявах за това, обаче нямаше какво да направя. Ако не му се обадех, той навярно щеше да се откаже от опитите си. Което сигурно щеше да е за добро.

Прекарах деня в четене по разни паркове и кафенета. Чувствах се като бездомник. Бях свикнал да имам много свободно време, но сега беше различно. Защото знаех, че не бива да ходя на обичайните места. За жилището ми очевидно не можеше да става и дума, както и за тренировките в „Кодокан“. Даже Градската библиотека, където бях прекарал не един следобед с книга в ръце, изведнъж започна да ми се струва опасна и несигурна. Можех само да се мотая от едно място на друго, яхнал Танатос и преметнал сака на гръб. Като истински ронин — самурай без господар, буквално „носещ се по вълните“. Нямах какво да очаквам, освен една-единствена среща, и нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

В седем пристигнах с Танатос в Минами Азабу и намерих малка витрина с непретенциозен надпис „Тайхо чуука риори“, няколко розови стола без облегалки, покрити с изкуствена материя, и извит бар, който едва се виждаше под завесата норен9 отпред. Вмъкнах се под нея и вътре ме посрещна остра миризма на пържен ориз, свинско и подправки. Зад бара стоеше мъж с черна тениска, дънки и бяла престилка — по поведението му веднага разпознах в него „маастаа“, собственика. Вниманието му изцяло се съсредоточаваше върху печката и даже разговорите на десетината посетители в ресторантчето не можеха да заглушат цвъртенето на пържещо се месо. Жената до него, най-вероятно съпругата му, вдигна глава и усмихнато ме поздрави с „ирасшаимасе“ — „добре дошли“.